Завръщането на историята и краят на мечтите

Властта променя хората и нациите. Променя усещането им за самите себе си, за интересите им, за положението им в света, за очакванията им как ще се отнасят към тях останалите. Именно поради тази причина възходът на великите сили в исторически план често предизвиква в международната система напрежение и дори големи войни. Древните египтяни, перси и гърци; римляните, франките, османците и венецианците; французите, испанците, британците, руснаците, немците, американците и японците — всички те са се борили и воювали с различен успех, за да намерят в света място за себе си, което да отговаря на растящата им икономическа и военна мощ, и за да могат да моделират света според интересите и убежденията си.

В епохата на оптимизъм, последвала Студената война, беше широко разпространена надеждата, че Китай ще поеме по нов курс. Тъй като човечеството бе навлязло в нова ера на глобализация и взаимозависимост и тъй като старата геополитика и характерните за нея силови съперничества бяха отстъпили пред новата геоикономика с императива й за сътрудничество, мнозина очакваха, че нация като Китай ще върви напред, без да оспорва със сила международния ред. Вместо игра „с нулев резултат“ отношенията на Китай със света трябваше да представляват игра, в която „всички печелят“.

Несъмнено Китай е искал да бъде възприеман точно така. По думите на китайския учен и теоретик на комунистическата партия Дзън Биджан Китай няма да „върви по пътя на Германия, който доведе до Първата световна война, нито по този на Германия и Япония, довел до Втората световна война“, или пък по пътя на „великите сили, борещи се за глобално превъзходство по времето на Студената война“. Той ще „превъзмогне традиционните начини на възход на велика сила“ и ще „се стреми към мир, развитие и сътрудничество с всички страни по света“.31

Демократичните страни се опитаха да контролират възхода на Китай, като го ангажираха икономически и дипломатически, оплитаха го в търговски мрежи и приветстваха включването му в международната търговия и в отношения с политическите режими — всичко това, за да го улеснят в опита му да надмогне традиционната политика на силата и да го насочат към сигурно, постмодерно съществуване, отговарящо на XXI в.

В някои отношения тази стратегия се увенча с успех. Увеличаващата се ангажираност на Китай с глобалната икономика и зависимостта му от нея наистина направиха от него „по-отговорен акционер“ в международната икономическа система и сравнително внимателен, поне засега, играч на международната сцена. Китайците започнаха да се интересуват от благосъстоянието на световната икономика и особено на американската, която е от жизненоважно значение за Китай.