Завръщането на историята и краят на мечтите

Русия е не само икономическа сила. Въпреки че притежава само малка част от военния потенциал на Америка, богатството от петрол и природен газ позволява на Москва да увеличи разходите си за отбрана с повече от 20% годишно за изминалите три години. Днес тя харчи за това повече от всяка друга страна в света, с изключение на Съединените щати и Китай. Много от тези средства отидоха за модернизиране на ядрения й арсенал, който по всички критерии си остава страховит — Русия все още притежава 16 000 бойни глави. Но тя разполага и с повече от един милион войници на действителна служба, разработва нови изтребители, подводници и самолетоносачи, а наскоро поднови полетите със стратегически бомбардировачи за пръв път след края на Студената война. При това военната мощ на Русия е съществена част от външната й политика. Освен че води война в Чечения, тя поддържа войски в Грузия и Молдова и прекрати участието си в Договора за конвенционалните въоръжени сили в Европа, който я ограничаваше в разполагането на войски. Фактът, че страната е и основен доставчик на модерно въоръжение за Китай, показва, че тя е и фактор в стратегическото уравнение на Източна Азия.

Силата е способността да караш останалите да правят това, което ти искаш, и да ги възпираш да правят онова, което не искаш. Природните ресурси и наличното богатство на Русия, правото й на вето в Съвета за сигурност на ООН и влиянието, което упражнява в Евразия, я превръщат в играч по всеки международен въпрос — от стратегическата архитектура на Европа до петролната политика на Централна Азия и стремежа на Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие.

Днес новото усещане за мощ подхранва руския национализъм. То подклажда дълбоко възмущение и чувство на унижение. Руснаците вече не смятат политиката на приспособяване, водена през 90-те години, за признак на просветено държавническо изкуство. Приемането на разширяването на НАТО; изтеглянето на войски от бившите съветски републики; даването на независимост на Украйна, Грузия и балтийските страни; допускането на нарастващото американско и европейско влияние в Централна Европа, Кавказ и Централна Азия — днес руснаците смятат, че решенията, постигнати в периода след края на Студената война, не са нищо повече от капитулация, наложена на Русия от Съединените щати и Европа в момент на слабост.

Някои руски наблюдатели определят разширяването на НАТО и войната в Косово като основни катализатори на руския реваншизъм.20 Но негодуванието и чувството за унижение на руснаците имат по-дълбоки корени. Наричайки краха на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на века“, Путин шокира Запада, но същевременно засегна дълбоки емоционални струни у руснаците. Не става дума за това, че те копнеят по завръщането на комунизма, макар да се наблюдава забележително възстановяване на репутацията дори на Йосиф Сталин.21 Те по-скоро копнеят по времето, в което Русия е била уважавана от другите и е можела да влияе на света и да защитава националните си интереси. Реваншистките настроения в Русия днес напомнят за тези в Германия след Първата световна война, когато немците се оплакват от „срамния диктат на Версай“, наложен на повалената Германия от победителите и от корумпираните политици, забили нож в гърба на нацията.