Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
В това време на гарата се вдигна голям шум. Раул се заслуша. Марескал се беше навел от един прозорец и викаше на хората, които се приближаваха:
— Какво има? Отлично… Не се лъжа, нали? Отговориха му:
— Началникът на гарата ме праща при вас, господин комисар.
— Вие ли сте, старши? Арестувахте ли някого?
— Само един, господин комисар. Беше паднал от умора на главното шосе, когато пристигнахме. Другият е успял да избяга.
— А лекарят?
— Впрягаше, когато минавахме, но има да направи още една визита по пътя. Ще пристигне след 40 минути.
— По-малкия от двамата ли арестувахте, старши?
— Един малък… с много голям каскет… и който плаче… и прави обещания: „Ще говоря, но само пред господин съдията… Къде е съдията?“
— На гарата ли оставихте малкия?
— Да, под добра охрана.
— Отивам там.
— Ако не ви е неприятно, господин комисар, бих искал най-напред да видя как е станало всичко във влака.
Старшията се качи заедно с един полицай. Марескал го заведе при трупа на младата англичанка.
— Всичко е наред — каза си Раул, който не беше пропуснал нито дума от разговора. — Ако красавецът започне да дава обяснения, ще мине много време.
Този път, въпреки царящото в ума му безредие, ясно долавяше намерения, които изникваха внезапно у него. Без да може да разбере скрития мотив на поведението си, отвори прозореца и се наведе навън. Нямаше никой. Раул скочи.
3.
Гара Бокур е разположена сред полето, далеч от жилищни постройки. Перпендикулярен на железопътната линия път я свързва първо със село Бокур, после с Ромио, където има полицейски участък, и по-нататък с Оксер, откъдето очакваха съдебните власти. Пътят се пресича от главното шосе, което върви на петстотин метра встрани от линията.
Перонът на гарата беше ярко осветен, което принуждаваше Раул да се движи с голяма предпазливост. Началникът на гарата, един чиновник и работник разговаряха с оставения на пост полицай. Високата му фигура стърчеше пред отворената врата на изпълненото с колети помещение, служещо за склад. В него бяха натрупани кошници, сандъци и пратки. Щом приближи, на Раул му се стори, че в тъмнината вижда на куп от пакети да седи приведен силует, който не мърдаше.
— По всяка вероятност е госпожицата със зелените очи — каза си той — Едно завъртане на ключа на вратата в дъното и бягството от затвора щеше да стане лесно.
Положението му изглеждаше благоприятно, при условие че не се сблъска с непредвидени обстоятелства. Марескал и старшината можеха да се появят по-скоро, отколкото предполагаше. Той зави тичешком и стигна до задната фасада на гарата, без да срещне жива душа. Беше след полунощ. Влезе в регистратурата: врата вляво, преддверие, друга врата. Ако се съдеше по местоположението й, беше тази.
За човек като Раул една ключалка не представляваше голяма пречка. Винаги носеше в себе си четири или пет малки инструмента, с които беше в състояние да отвори и най-секретната брава. Отключи още с първия опит. Открехна малко вратата и видя, че върху момичето не пада никаква светлина. Отвори повече и влезе, навеждайки се. Хората, които стояха отвън, не можеха да го видят, нито да го чуят, както и самата пленница, чиито глухи ридания нарушаваха тишината в помещението.
Раул използва ситуацията и се вмъкна между два купа от сандъци. Отзова се зад струпаните колети, върху които убита телом и духом седеше пленницата. Този път навярно беше доловила някакъв шум, защото риданията й спряха.
Той пошепна:
— Не се страхувайте.
Тъй като тя мълчеше, той повтори:
— Не се страхувайте… аз съм приятел.
— Вилхелм? — попита тя много тихо.
Раул разбра, че се касаеше за другия беглец, и отговори:
— Не, друг, който ще ви спаси от полицаите.
Тя не каза нито дума. Сигурно се страхуваше от клопка, но той настоя:
— Вие сте в ръцете на правосъдието. Очаква ви затвор, ако не ме последвате… съд.
— Не — каза тя, — съдията ще ме освободи.
— Няма да ви освободи. Двама души умряха… Престилката ви е цялата в кръв… Елате… Една минута колебание може да ви погуби… Елате…
След като помълча малко, тя промълви:
— Ръцете ми са вързани.
Както беше наведен, преряза въжето с ножа си и попита:
— Могат ли сега да ви видят?
— Само полицаят, ако се обърне, и то трудно, защото съм в сянка… Другите са много встрани.
— Всичко е наред… Един момент…
По перона се чуха стъпки и говор и той позна гласа на Марескал. Тогава й заповяда: