Ден нула [calibre 1.48.0]

— Отдавна мечтаеше за това, нали?

— Да, отдавна.

Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката ѝ. Той пак се взря в лицето на брат си.

— Адвокатите какво казват?

Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.

— Вече няма какво да направят. Татко как е?

— Без промяна.

— Ходи ли да го видиш?

— Миналата седмица.

— Докторите?

— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.

— Поздрави го от мен.

— Той знае.

— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.

Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.

— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.

— Това си е мой избор.

— Чувството за вина на по-малкия брат.

— Е, може и така да се каже.

Робърт плъзна длан по масата.

— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в «Левънуърт» отсреща.

— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?

— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.

— Сега ти го задавам.

— Нямам какво да ти кажа.

— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.

— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.

— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.

— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.

— Но винаги си я възприемал като бреме.

— А не е ли?

— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.

— Защо да съм по-умен?

— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.

— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.

— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.

— Проверил си?

— Да, проверих.

— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.

— Чувстваш се късметлия, така ли?

— Може би.

— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?

Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.

— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.

— Само питам.

— Не, от нищо нямам нужда.

Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.

Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.