Елегантността на таралежа

Откровението дойде, когато бях на пет години: отивайки на училище за първи път, бях изненадана и уплашена от някакъв глас, който се обръщаше към мен и произнасяше името ми.

— Рьоне? — попита гласът и аз усетих, че някой ме докосна дружелюбно по ръката.

Това се случи в коридора, където бяха събрали децата за първия учебен ден, защото валеше дъжд.

— Рьоне? — повтори гласът, който идваше отгоре, а приятелската ръка не преставаше да притиска моята — леко и нежно.

Вдигнах глава, като от това дръзко движение едва не ми се зави свят, и срещнах един поглед.

Рьоне. Това бях аз. За първи път някой се обръщаше към мен по име. В такива случаи моите родители използваха жест или сумтене, а ето че една жена, чиито светли очи и усмивка разглеждах, си проправяше път към сърцето ми и произнасяйки името ми, създаваше между нас неподозирана близост. Виждах около себе си свят, който внезапно се изпълни с багри. В едно болезнено просветление внезапно чух, видях и усетих дъжда, падащ навън, капките, стичащи се по стъклата, мириса на мокри дрехи, теснотата на коридора, в който шумяха скупчените деца, патината на закачалките с медни топки, където висяха пелерините от грубо сукно — и таваните, които за детския ми поглед бяха високи като небето.

И в този момент, вперила тъжните си очи в нейните, аз се вкопчих в жената, която току-що ме бе родила.

— Рьоне — повтори гласът, — нали ще си съблечеш палтото?

И като ме държеше здраво, за да не падна, тя ме съблече с бързината на дългия опит.

Погрешно се смята, че пробуждането на съзнанието съвпада с момента на първото ни раждане, може би защото не можем да си представим друго състояние на пробуждане към живота. Струва ни се, че винаги сме виждали и усещали и, въоръжени с това убеждение, отъждествяваме идването си на този свят с решаващия миг на зараждането на съзнанието. Фактът, че цели пет години едно момиченце на име Рьоне, един възприемащ механизъм в действие, надарен със зрение, слух, мирис, вкус и осезание, е живяло в пълно неосъзнаване на собствената си личност и на света, опровергава тази прибързана теория. Защото, за да дойде съзнанието, е нужно име.

А по нещастно стечение на обстоятелствата досега никой не се беше сетил да ме назове с името ми.

— Очите ти са много хубави — добави учителката и интуицията ми подсказа, че не лъже, че очите ми в този миг блестят от цялата красота наоколо и отразявайки чудото на раждането ми, искрят като хиляди светлини.

Разтреперих се и потърсих в нейния поглед съучастието, породено от всяка споделена радост.

В кроткия и добронамерен поглед на учителката си прочетох само състрадание.

В мига, когато най-сетне се бях родила, вдъхвах единствено съжаление.