Елегантността на таралежа

Днес следобед господин Артенс носи голяма лавалиера6 на точки, която се вее около патрицианския му врат и никак не му отива, защото гъстите му като лъвска грива коси и ефирната бухналост на копринения плат оформят въздушна балетна пачка, скриваща мъжествеността, която обикновено господинът излага на показ. А освен това, по дяволите, тази лавалиера ми напомня нещо. Едва не се засмивам, когато се сещам. Такава носи Льогранден. Творбата на някой си Марсел „По следите на изгубеното време“, описва друг известен портиер — Льогранден — сноб, разкъсван между два свята: този, в който се движи, и онзи, в който би искал да проникне; патетичен сноб, чиито най-дълбоки душевни колебания — от надежда до горчивина и от сервилност до презрение — се изразяват от лавалиерата му. Така например на площада в Комбре, не желаейки да поздрави родителите на разказвача, но длъжен все пак да ги срещне, той оставя лавалиерата да се вее на вятъра, което трябва да означава меланхолично настроение и му спестява обичайните поздрави.

Пиер Артенс, който е чел Пруст, но не е възприел от него никаква особена снизходителност към портиерите, нетърпеливо се изкашля.

Припомням въпроса му.

— Бихте ли ми го донесли веднага (пакета, изпратен по куриер — явно пратките на богатите не поемат по обичайните пощенски пътища?)?

— Да — казвам аз, като бия рекорда по краткост, насърчена от неговия собствен сбит стил и от отсъствието на „ако обичате“, което според мен въпросителната и условна форма не извиняват напълно.

— Крехко е — добавя той, — много ви моля да внимавате.

Съчетанието на заповедната форма с израза „моля“ също няма шанс да ми хареса, още повече че Артенс ме смята за неспособна на такива синтактични тънкости и ги използва само защото му харесват, без да бъде така любезен да допусне, че бих могла да се почувствам засегната. Достигнал си дъното на социалното блато, когато доловиш в гласа на богатия, че се обръща към себе си и че макар и думите, които изговаря, да са по същество предназначени за тебе, той дори и не си представя, че би могъл да ги разбереш.

— Крехко в какъв смисъл? — питам аз с безразличен тон.

Той въздъхва демонстративно и в дъха му долавям лек мирис на джинджифил.

— Става дума за инкунабил7 — казва ми той и вперва в очите ми, които се опитвам да лиша от изражение, доволния си поглед на собственик.

— Ами, дано ви свърши работа — казвам аз с лека погнуса. — Ще ви го донеса, щом куриерът дойде.

И му тръшвам вратата под носа.

Перспективата тази вечер Пиер Артенс да разказва на масата като виц как портиерката му се е възмутила, след като е споменал пред нея думата инкунабил, която тя несъмнено е помислила за нещо неприлично, страшно ме радва.