Кралица на кошмара

Аз се качвам пръв. Лъчът на фенерчето ми осветява голямо празно помещение, подът е осеян със сено, а няколко бали слама са натрупани до южната стена. Когато насочвам светлината към острия скат на покрива, виждам поне петдесет гълъба, накацали по покривните греди, като никой от тях не е особено притеснен от присъствието ни.

– Качете се – казвам.

Томас се качва след мен и двамата с него подаваме ръка на Кармел.

– Гледайте си в краката; пълно е с птичи лайна.

– Супер – мърмори тя.

Вече и тримата сме горе и се оглеждаме, но няма много за гледане. Просто голямо отворено пространство, осеяно със сено и курешки. Има някакъв механизъм с макари, който сигурно е бил използван да се местят балите; дебели въжета висят от покривните греди.

– Знаете ли защо мразя фенерчетата? – пита Томас и гледам как лъчът от неговото шари наоколо, осветявайки птичи глави и потрепващи крила, а после паяжинясали дъски. – Все те карат да се чудиш какво не виждаш. Какво остава в тъмното.

– Вярно – казва Кармел. – Това е най-гадният кадър във филмите на ужасите. Когато фенерчето най-после осветява това, което търсиш, и тогава ти се ще да не го беше виждал.

И двамата трябва да млъкнат. Не е сега моментът да се плашат взаимно. Минавам малко встрани, за да прекратя този разговор, а също и да проверя колко здрави са дъските. Томас прави няколко стъпки в обратна посока, като стои близо до стената. Движа лъча на фенерчето по балите, като следя внимателно за скришни места. Не забелязвам нищо освен колко противно изглеждат, покрити с кафяви и бели точки. Зад мен се чува продължителен стържещ звук и когато се обръщам, студен полъх ме удря в лицето. Томас е открил една от страничните врати – капандура, през която едно време са хвърляли балите долу – и я е отворил.

Усещането, че някой ни наблюдава, се изпарява. Просто три хлапета в изоставена плевня, които се преструват на закъсали по пътя – и то даже няма за пред кого. Може би това дори не е правилното място, а усещането, когато минах през вратата, е било измамно.

– Май твоите руни не вършат много работа – казвам.

Томас свива рамене. Пъха разсеяно ръка в джоба на панталоните си, където камъкът изпъква през плата.

– Не съм давал гаранции. Не работя често с руни. А и досега не съм издълбавал такава сам.

Той се навежда и поглежда през капандурата в нощта навън. Станало е още по-студено; дъхът му вдига облачета пара.

– Може би няма значение. В смисъл, ако това е мястото, реално колко хора са в опасност? Кой би дошъл тук? Може на призрака да му е писнало и да е отишъл да предизвиква нещастни случаи на друго място.

Нещастни случаи. Думите дращят по мозъчната ми кора.

Аз съм пълен идиот.