Да опитомиш планинец

Тялото му мигновено реагира при мисълта да застане отгоре ѝ, да усети леко разтворените ѝ устни…

Юън си пое рязко дъх, когато се възбуди против волята си.

– Хайде – каза той, изправяйки се на крака. – Достатъчно. Очаква ни пътуване.

– По-добре ли се чувстваш?

– Да – отвърна пресипнало.

Със сигурност бе така. Но сега друга част от тялото му го болеше.

Прочиствайки гърлото си, той се насочи към малката пътека, която щеше да ги отведе надолу по планината до конюшнята, където държеше коня си. Нора го последва, забелязвайки лекотата, с която се движеше и мъжката грация. Той бе висок и силен, и уверен като всеки мъж. Беше наистина красив, когато не ѝ се зъбеше. Дори с дебелите мустаци, покрили лицето му. Къдравата му черна коса имаше нужда да се среше, и по някаква причина, която не разбираше, тя искаше да му предложи да прокара пръсти през нея, за да разплете заплетените кичури. Юън ѝ напомняше за голяма и тромава мечка с огромно тяло, груб и сърдит тон.

Беше очевидно, че той и думата „финес” бяха пълни непознати и въпреки това имаше нещо в този суров, измъчван мъж, което намираше за омайващо. Запита се дали винаги е бил толкова мрачен. Със сигурност, като младеж е бил весел и безгрижен. Нали?

– Винаги ли си бил толкова голям? – попита го тя.

Той я погледна злобно през рамото си.

– Да. Излязъл съм от утробата на майка си в пълен ръст. Шокът от това за малко да я убие.

Нора се намръщи на чувството му за хумор.

– Винаги ли вървиш толкова бързо? Едва успявам да поддържам крачката ти. Чувствам се като малко дете, което тича след родителите си.

Когато се спъна в няколко камъка, Юън бързо я хвана и ѝ помогна да се изправи. За нейно раздразнение, китките ѝ се отпуснаха върху силните му ръце и тя почувства невероятната сила на тялото му. Той бе като стена от добре оформени мускули. Беше мъж, който караше дъха ѝ да секва и я разгорещяваше. Против волята ѝ, образът на голото му тяло, проснато, приканващо на леглото, мина през ума ѝ. Беше ѝ пределно ясно какво първично мъжко очарование бе скрито под жълтата му риза и прилепнали панталони от тартан.

Почти двуметровото му силно тяло, със сигурност, бе създадено за прегрешения.

– Внимавайте, милейди – каза той остро. – Нямам намерение да ви върна у дома осакатена.

Въпреки грубите думи, нежното му докосване противоречеше на тона му. Нейният великан не беше страховитият звяр, за който се представяше. Бе сигурна в това.

– Защо искаш да живееш сам тук? – попита тя, след като той се отдалечи и продължи да води по пътя.

– Харесвам уединението си.

– Но не се ли чувстваш самотен?

Той се поколеба.

– Не.

Поне бе научила нещо за него. Всеки път, когато излъжеше, носът му се сбръчкваше леко.

– Не ти ли липсва да си с братята си?

Тъмна и дълбока тъга помрачи лицето му, а тялото му се напрегна.