Да опитомиш планинец
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-43-3
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Да опитомиш планинец». Краткое содержание книги:
Сумтейки, той се почеса по брадата и я изгледа свирепо. Беше ѝ чудно дали изобщо знаеше как да се усмихва и дали осъзнаваше, че изглежда като страховито привидение.
– Ти си разглезено девойче, нали?
– Да – отвърна тя и дяволито повдигна глава. – Баща ми казва, че това е едно от най-добрите ми качества.
При тези думи той изсумтя, обърна коня си и я поведе към гъстата гора. Този път темпото му бе много по-приемливо. Достатъчно, че тя да го поддържа, без да изпитва затруднения.
Сега, когато бяха близо един до друг, Нора зададе въпросите, които бе искала да попита по-рано.
– Колко време ще ни отнеме да стигнем замъка на брат ти? Не се ли намираме в земите на МакАлистър?
– Да – отвърна той с поглед, съсредоточен върху местността пред тях. – Но се намираме в покрайнините. Обикновено мога да стигна до там за ден и половина, но ако настояваш да спазваме това темпо, най-вероятно ще ни отнеме година, за да се доберем до замъка.
– Значи винаги препускаш като луд? – присмя му се тя.
Той не отвърна нищо. Нора изчака почти минута. Дори не ѝ обърна внимание. Държеше се сякаш тя не съществуваше.
– Извинявай – продължи тя раздразнено. – Зададох ти въпрос, Юън МакАлистър.
Той отново не отговори. Нора беше ужасена.
– Навик ли ти е да не отговаряш на въпроси?
– Милейди, ако пътувате в тишина, ще ви дам всичко, което поискате – отвърна той с дълбока въздишка.
– Ще ме заведеш ли до Лондон?
– Не.
Нора стисна зъби. Така да бъде. Ако той не правеше това, което искаше от него, тогава тя щеше да му отвърне със същото.
– Времето навън е хубаво, нали? – Тя огледа гората. Пришпори коня си, за да язди няколко крачки пред Юън. – Доста освежаващо и топло. Харесва ми този период от годината. Винаги ми е бил любим. Спомням си, когато бях малко момиченце, двете с майка ми…
Юън простена, когато осъзна, че жената смяташе да бърбори, докато или я убиеше, или се съгласеше с нея. Ушите му бръмчаха от думите ѝ и въпреки че гласът ѝ бе изкусително мелодичен, щеше да бъде по-добре, ако почти не я чуваше.
Главата го болеше от ейла7, който бе изпил. Ярката светлина изгаряше очите му и предизвикваше гаденето му. Бе планирал да прекара остатъка от този проклет ден в блажен унес, лежейки в леглото, а сега пътуваше към замъка на Локлан, където щеше да се изправи пред майка си и брат си. Щеше да види тяхната мъка, породена от смъртта, която бе причинил.
До ден днешен му бе трудно да погледне майка си в очите. Въпреки че не бе изрекла и една дума срещу него, той знаеше, както и тя, кой бе отговорен за смъртта на Киърън. Вината за това тежеше на плещите му.
Стомахът му се сви. Сякаш беше вчера, когато двамата с брат му играеха на война. Спомни си как някога мечтаеха и се перчеха в какви мъже щяха да се превърнат.
– Добре ли си? – въпросът на Нора прекъсна мислите му.
– Добре съм.
– Не ми изглеждаш добре. Имаш вид на тъжен и разстроен. Нима компанията ми наистина ти е толкова неприятна?
Беше на път да отговори с „да“, но лъжата заседна в гърлото му. Нямаше нужда да бъде преднамерено груб с нея. Не беше нейна вината, че бе малко луда. Може би в миналото ѝ имаше някаква жестокост, която бе причина за заблудите ѝ.
След като бе изгубил мечтите си по толкова болезнен начин, той никога не би откъснал някой друг от неговите собствени.
– Не, милейди. Не ви намирам за неприятна.
– Просто досадна.
– Вие го казахте, не аз.
Нора му се усмихна. Беше топла и нежна усмивка, която караше очите ѝ, с цвят на кехлибар, да блестят.
– Значи ме намирате за чаровна?
Почувства странно желание да изскимти срещу настойчивостта ѝ.
– Можете ли изобщо да пазите тишина?
– А вие можете ли да говорите?
– Да. Изцяло и напълно.
– Добре. Значи говорите много добре за ням човек. Веднъж познавах ням човек. Живееше в местното село и правеше божествени обувки. Бяха толкова меки, сякаш краката ми са обвити от възглавници.
Този път Юън изскимтя, когато тя продължи историята си за обущаря и селото, където бе живял. Това трябваше да е неговото наказание. Със сигурност, дяволът бе изпратил тази жена, в този ден, за да го измъчва. Нямаше друго възможно обяснение.
Тя бе неговата котва. Неговият воденичен камък.
За него би било по-добре да го обесят, удавят и разчленят.
С часове яздиха с бавно темпо, което бе много по-разочароващо, отколкото продуктивно. През цялото време тя не спираше да бърбори за всичко, което можеше да си представи, докато той не се уплаши, че ушите му ще прокървят от напрежението.