Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

поколение, със стария тип очаквания от млад ите и д руги под обни. Та още като влизам в

колата, той го д оказва, като пита:

— Какво е направила сестра ти с ко сата си? Не мога д а я позная!

— Сега такава е мод ата, скъпи — намесва се Брид жит със слад никав гласец. — Бод и

пиърсинг, татуировки и д руги под обни.

— Не мисля, че е направила кой знае какво! — смръщвам се аз.

Мразя, когато Брид жит се опитва д а ни помогне, защото изобщо няма пред става какво

става в нашето семейство. Ако искам д а знам коя точно вилица д а използвам, питам Брид жит

— и това като че ли изчерпва спо собно стите й. Питам се какво ли си е въобразявал старецът,

когато забягна с нея. Това ли е, което му е липсвало цял живот — познания за етикета на

сервиране?

— Е, казвай сега! Как си, Никълъс? — пита баща ми, благоразумно сменяйки темата на

разговор.

Но точно тук отново уд ари на камък. Точно сега концентрацията ми никаква я няма. Но

какво мога д а очаквам от баща ми? Никога не се е славел като о собено прозорлив. Дали

изобщо има пред става за повед ението на нормалния тийнейд жър?

— Добре съм — казвам му. — До ста съм уморен. На работа беше д о ста натоварено.

Нищо чуд но и д а прид рема по пътя.

Това с работата и умората си е съвсем вярно. Сякаш всички род ители бяха решили д а се

отбият в спортния магазин в по след ния момент, за д а купят на д ецата си било кънки, било

сноуборд ове, било ски якета. А що се отнася д о спането в колата, никога не съм можел д а спя

по време на път, още от сед емгод ишен.

Все пак се отпускам на зад ната сед алка и о ставям главата си д а се свлече настрани. Пред и

малко ми звънеше Саша. Знам, без д а поглежд ам екрана. Защо не може д а разбере, че точно

сега не мога д а говоря с нея?! Нали й казах, че ще й се обад я — по-късно! Съвсем в нейния

стил ще бъд е д а се обад и на Холанд и д а поиска телефона на татко, ако аз не й се обад я!

Бащата на Саша никога не ми е бил голям фен. Не че казваше нещо — про сто не го

криеше. Сед им си ние, например, пред телевизора и глед аме нещо, а той внезапно цъфва при

нас и заявява, че вече е д евет и половина и че „Ник трябва д а се прибира в своя д ом“. Ако го

беше казал по под ход ящия начин, можеше и д а е смешно, ама той никога не го направи. Тонът

му беше такъв, сякаш през по след ните сед ем год ини не съм излизал от д невната му, под бивал

съм го с кльопачка и съм д райфал ред овно зад д ивана му.

Вед нъж се засякох с него на плажа. Беше през август, когато Саша д аваше уроци по

плуване. Бях решил него д ен д а повися при нея — поне межд у часовете. Плажът гъмжеше от

хлапета, препичащи се на слънце. Група от тях, с капещи бански, бе наобиколила Саша на

вълнолома и настояваше д а отложи урока. Тя се съгласи и те се разбягаха с рад о стни писъци

по брега. Точно тогава аз помахах и я повиках по име.

— Ник, баща ми е тук! — пред упред и ме вед нага тя и поглед на притеснено над рамото