Смъртоносно [calibre 1.30.0]

— Ами ченгетата? — Хана разпусна косата си и отново я върза на опашка. — Трябва ли да им предам бележката на Али от клиниката по изгаряния?

Спенсър се замисли. Ако покажеха бележката на ченгетата, Али и помощникът й можеха да се върнат за тях. Ако не го направеха, полицията можеше да ги обвини във възпрепятстване на правосъдието.

— Ами ако им я дадеш, но си премълчиш за А.? — предложи тя. — Бележката е подписана с името на Кайла, не с Алиното. Не е нужно полицаите да разбират, че двете са един и същ човек. Честно казано, дори ние не сме съвсем убедени в това.

— Така може и да се получи — промърмори Хана.

— А какво ще правим с новите телефони? — попита Ариа. — А. успя да хакне и тях. Ще ги задържим ли?

— Можем направо да си върнем старите телефони — предложи Емили. — Каквото и да правим, тя отново ни намира. Нека само не се обаждаме една на друга и не изпращаме есемеси, освен ако не е абсолютно наложително.

— Ако променяме ежедневно паролите на електронните ни пощи, тогава ще можем да ги използваме — каза Спенсър. — Но не трябва да обсъждаме нищо, свързано с Али или помощника й чрез имейли или есемеси.

— Ами ако получим нова бележка от А? — прошепна Хана. — Ще можем ли да говорим за нея?

Спенсър огледа стаята, почти изплашена от мисълта, че А. може да подслушва.

— Да — прошепна тя. — Може да използваме кодова дума, ако искаме да се срещнем и да поговорим за Али. Какво ще кажете за… — Погледът й попадна върху красивата фигура със сребриста коса на екрана на телевизора. — Андерсън Купър.

— Съгласна — рече Ариа.

Хана се наведе напред.

— Според вас какъв ще е следващият ход на А.?

Стомахът на Спенсър се преобърна. Колко пъти си бяха задавали точно този въпрос?

— Може да е всякакъв. А. продължава да ни следи. Трябва просто да си държим очите и ушите отворени.

Момчетата кимнаха; изглеждаха по-ужасени и от преди. Но повече нямаше какво да си кажат, затова Спенсър грабна чантата си, измъкна от нея ключовете и тръгна към асансьора, изпълнена с нетърпение да се прибере у дома и да си вземе един продължителен горещ душ.

Тя мина покрай кафенето и излезе навън, под ясното утринно небе. Улицата беше пълна с народ, включително група разнородни протестиращи, които носеха табели. „РОУЗУУД“, пишеше на някои от тях. „СЕРИЕН УБИЕЦ“, пишеше на друга с големи червени букви.

— Пазете децата си! — викаха протестиращите. Един от тях носеше суичър на „Роузууд Дей“.

Спенсър ги погледа известно време, изпълнена с противоречиви чувства. Струваше й се странно хората да се ангажират толкова страстно с нещо, което бе толкова пряко свързано с нея.

След това забеляза новинарския микробус, паркиран от другата страна на улицата, и репортерката, седнала на предната му седалка. Спенсър наведе глава и закрачи бързо към колата си, уплашена, че репортерката ще я разпознае.