Избор на оръжие
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #23
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-088-6
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Избор на оръжие». Краткое содержание книги:
Интересно каква сделка може да полива Дорофеев с директора на „Глория“, запита се Пономарьов.
Дорофеев остави чашата си на подноса и влезе в кабинета си. Запали осветлението и екранът на съответния монитор се оживи. Дорофеев натисна бутона на интеркома за връзка със стаята на охраната и се разпореди:
— Донесете ми дубликатите от ключовете на приемната и на кабинета, забравил съм си моите у дома.
— Веднага, Иля Наумович!
Пазачът припряно откачи от връзката двата ключа и излезе от стаята. Екранът на монитора угасна — кой знае защо, Дорофеев бе изключил видеокамерата в кабинета си. Пономарьов видя как пазачът влиза в приемната, как подава ключовете на директора и излиза, а след няколко минути се върна на работното си място. Началникът на отдела за охрана наблюдава още известно време какво става в приемната, после се качи в кабинета си. Трябваше да изчака, докато всички си отидат. Бутилките на подноса вече бяха празни, така че импровизираният коктейл вероятно скоро щеше да приключи. Освен ако не изпратят някого за нови, но това беше малко вероятно. Дорофеев не обичаше шумните сбирки и участваше в тях само когато се налагаше в интерес на работата.
Пономарьов не се излъга. След десетина минути в коридора се чуха гласове и смях, а после прещракването на ключа в бравата на приемната. Скоро шумът утихна. Пономарьов излезе от кабинета си, отиде до приемната и натисна дръжката на вратата. Заключено. Значи Дорофеев си бе тръгнал с гостите. Изключителен късмет. Надяваше се, че поради честата си напоследък разсеяност Дорофеев е забравил да включи камерата в кабинета. Оказа се прав. Сега имаше повод да влезе в кабинета на генералния директор, без да буди подозрения у охраната. Но ключовете ги нямаше на връзката.
— Не ги върна — обясни пазачът. — Сигурно е забравил.
Пономарьов се намръщи.
— Ами утре чистачката как ще влезе?
— Че аз какво съм виновен? — отговори младият мъж. — Да не съм длъжен да тичам подире му.
По дяволите! Колко неприятно. Ужасно неприятно. Пономарьов се ядосваше, че не се беше сетил да си направи собствени дубликати. Но кой можеше да предвиди подобен случай? Досега Дорофеев нито веднъж не бе забравял ключовете си вкъщи. И за беля точно пък днес да се случи. Имаше само един изход: да изпрати шофьора си при секретарката на Дорофеев, тя имаше още един комплект ключове и живееше наблизо — при станция „Тургеневска“. Пономарьов реши точно така и да направи и излезе от стаята на охраната.
Тази вечер пазачът не бе следил особено внимателно какво става в приемната на директора. След снощното си дежурство той не можа да се наспи, през деня се изпокара с жена си, която му натякна, че го мързи дори да изхвърли кофата с боклука, а тепърва му предстоеше още една безкрайно дълга нощ. Пазачът си мечтаеше тоя бухал Пономарьов по-скоро да се омете от банката, за да може да подремне на фотьойла. Но същевременно изпитваше известно безпокойство, защото беше останал с впечатление, че от кабинета на генералния бяха излезли по-малко хора, отколкото са влезли. Искаше му се да сподели това странно усещане с началника на отдела за охрана, но той изглеждаше толкова мрачен и нервиран, че младежът си замълча, за да не излезе виновен.
А пазачът беше прав. Когато гостите на Дорофеев — а те бяха специално поканени служители на „Глория“ — шумно излязоха от приемната, Денис Грязнов, Турецки и Олег Софронов, облечен за случая с празничния си сив костюм, влязоха в тъмния кабинет на генералния директор и седнаха на креслата до стената от двете страни на вратата.
През леко открехнатите плътни завеси на прозорците в кабинета проникваше бледа светлина от уличните лампи по „Садовое колцо“, стъклата приглушаваха шума на минаващите долу автомобили, при което ударите на големия стоящ на пода часовник отекваха някак особено гръмко.
Удари девет, после мина още половин час. Тримата мъже се измъчваха от желание да запалят по цигара, но много добре знаеха, че не могат да си го позволят.
Десет. Десет и половина. Тъкмо Олег Софронов реши да излее всичко, което му беше накипяло отвътре относно това идиотско начинание, когато откъм приемната се чу превъртане на ключ в бравата. После изщрака втори — в бравата на кабинета. Вратата се отвори и някакъв мъж, без да пали лампите, отиде до писалището на генералния директор и вдигна слушалката на прекия му телефон.
Турецки натисна ключа на осветлението. Полилеят блесна. Мъжът до бюрото уплашено се обърна — слушалката в ръката му беше вече с отвинтена капачка на микрофона.