Чернооката блондинка [bg]

Отляво се разнесе шум, нещо като приглушено гъргорене, и когато се извърнах да видя откъде идва, с учудване видях Ричард Кавендиш, изтегнат на дивана, заспал или припаднал, така и не разбрах. Как не го бях забелязал, когато влязох? Тяло на канапето — не бива да пропускам подобни неща. Лежеше с изпънати крака и отметнал ръце до тялото си. Беше по джинси, с лъснати каубойски ботуши и карирана риза. Лицето му беше сивкаво, а устата — отворена.

— Прибра се, залитайки, преди малко, смъртно­пиян — обясни Клеър. — Ще спи с часове и на сутринта няма да помни нищо. Често се случва. Мисля, че го привлече пианото, макар че мрази музиката или поне така обича да ми повтаря. — Отново напрегнатата тънка усмивка. — Както пламъкът привлича мушицата.

— Може ли да седна? — попитах. — Изморен съм.

Тя ми посочи орнаментиран стол с облегалка като лира, тапициран с жълта коприна. Изглеждаше твърде крехък, за да издържи тежестта ми, но въпреки това седнах. Клеър се върна на табуретката пред пианото и седна, преметнала крак връз крак под роклята и облегнала ръка върху капака на пианото. Гърбът ѝ беше изопнат. Кой знае защо не бях забелязал досега колко дълга и източена е шията ѝ. Диамантите ѝ проблясваха и ми напомняха за светлините на града, които съзерцавах от прозореца на кантората си, докато я чаках да се обади.

— Видях се с Питърсън — съобщих.

Това предизвика реакция. Тя бързо се приведе напред, сякаш се канеше да скокне на крака, и забелязах как кокалчетата на лявата ѝ ръка се стягат върху пианото. Черните ѝ очи се разшириха и заблестяха почти трескаво.

— Защо не ми каза? — попита задавено. — Искам да кажа, по-рано. Кога го видя?

— Днес по обяд.

— Къде?

— Няма значение къде. Той ми се обади и поиска да се видим, затова се срещнах с него.

— Но… — примигна тя бързо и по тялото ѝ премина лека тръпка чак до върха на обувката ѝ, която се подаваше под подгъва на синята ѝ рокля. — Какво ти каза? Даде ли… обяснение защо е инсценирал смъртта си? Не може просто да е изникнал така и да те е помолил по телефона да се срещнете. Кажи ми.

Извадих табакерата си, изобщо не я попитах дали има нещо против да пуша, не бях в настроение за учтивости.

— Никога не ти е бил любовник, нали? Пробута ми тази реплика, за да има причина да ме наемеш да го търся. — Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах. — Не си прави труда да лъжеш. Виж, истината е, че пет пари не давам. И бездруго не се вързах на тази история с „моля те, намери гаджето ми“ — както ми го описа, веднага ми стана ясно, че Питърсън не е човек, на когото ще отделиш и минутка време.

— Тогава защо се престори, че ми вярваш?

— Бях любопитен. Освен това, честно казано, не ми се искаше да си тръгнеш от кантората ми и повече никога да не те видя. Жалка история, нали?

Тя се изчерви. Това ме свари неподготвен и ме накара да се запитам дали не трябва постепенно да премисля суровите изводи, до които стигнах за нея и за характера ѝ след сутрешния си разговор с Питърсън. Може би тя беше жена, която с лекота върти мъжете на малкото си пръстче. И кой би могъл да я вини? После обаче си спомних какви лъжи ми беше сервирала, макар и просто премълчавайки истината, замислих се за начина, по който ме беше мамила още от самото начало, и гневът отново се надигна в гърдите ми.