Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
— Госпожице Джаулс, последвайте ме, моля — заговори дебелият и й се усмихна с белите си зъби. — Добре дошли в Судан. Нашите уважаеми приятели ви очакват.
Доброто старо МИ6, помисли тя, докато едрият офицер я вкарваше в един кабинет.
Мъж с бяла джелаба и тюрбан се появи на вратата и се представи като Абдул Обеид. Тя му кимна съучастнически. Всичко вървеше по план. Това бе местният агент на ЦРУ Той щеше да я заведе в „Хилтън“, като по пътя я снабдеше с пистолет (който беше твърдо решила да изгуби при първа възможност), и да я осветли относно евентуалните промени в плана. Щеше да се обади на Ферамо, да си почине през нощта в „Хилтън“, да подготви екипировката си и да се срещне с него на сутринта. Абдул Обеид я придружи до паркинг отстрани на кабинета, където до отворената врата я чакаше хубав джип с шофьор.
— Чухте ли, че „Манчестер“ спечели Купата? — попита тя, седна на задната седалка и колата с рев излетя от паркинга. Абдул трябваше да отговори: „Не ми напомняйте. Аз съм от «Арсенал», но той не каза нищо.“
Оливия усети лека тръпка на безпокойство.
— Далече ли е хотелът? — попита.
Все още беше тъмно. Пътуваха край коптори от ръждясала вълнообразна ламарина. Виждаха се фигури на хора, спящи в канавките, кози и бездомни кучета, ровещи в боклуците. „Хилтън“ беше близо до летището и морето, а те пътуваха към хълмовете.
— Това ли е най-краткият път до „Хилтън“? — опита отново тя.
— Не — грубо отвърна Абдул Обеид и се обърна да я изгледа с ужасяващ поглед. — А сега млъквай.
На сто и трийсет километра на изток, в Червено море между Порт Судан и Мека, тежката артилерия на американските, британските и френските разузнавателни и специални служби се беше събрала на самолетоносача „Кондор“ и умуваше върху местонахождението на Закарая Атаф и агент Оливия Джаулс.
В контролната каюта на „Ардичи“ Скот Рич се взираше безизразно в малката червена светлинка на екрана си. Натисна един бутон и се наведе към микрофона.
— „Ардичи“ до „Кондор“, имаме проблем. Агент Обеид не успя да осъществи връзка на летището. Агент Джаулс пътува с около сто и трийсет километра в час в югозападна посока към хълмовете на Червено море. Трябват ни сухопътни сили, за да ги прихванем. Повтарям: сухопътни сили, за да ги прихванем.
Оливия пресметна, че се намират на около шейсет и пет километра южно от Порт Судан, доста навътре в страната, и се движат покрай редиците от хълмове успоредно на морето. Отдавна се бяха отклонили от пътя и се усещаше груб терен, земя, която рязко се издигаше от лявата им страна, и уханията на пустиня. Беше направила няколко опита да извади някое от оръжията си от чантата, докато Абдул Обеид не я забеляза и не метна чантата й в каросерията. Беше преценила възможните ползи от опита й да убие или приспи шофьора и реши, че няма какво да спечели. По-добре да е да ги остави да я заведат при Ферамо, ако отиваха там. Скот Рич щеше да проследи пътя й.
Колата спря със скърцане. Абдул отвори вратата и грубо я издърпа навън. Шофьорът взе чантата й от каросерията и я хвърли на земята. Последва я с тежко тупване килимът, който сякаш бе станал още по-неуправляем.
— Абдул, защо правиш това? — запита тя.
— Не съм Абдул.
— Тогава къде е Абдул?
— В килима — отвърна той, качи се обратно в колата при шофьора и тресна вратата. — Господин Ферамо ще се срещне с теб тук, когато реши.
— Чакайте — извика Оливия и ужасена се втренчи в килима. — Чакайте. Нали няма да ме оставите тук с един труп?
В отговор колата тръгна назад, изпълни драматично обръщане на ръчна спирачка и изчезна с рев в посоката, откъдето бяха дошли. Ако имаше пистолет, можеше да простреля гумите. Но сега се предаде, тръшна се върху сака и гледа стоповете, докато не изчезнаха, а ревът на двигателя не заглъхна в мрака. Чу се вой на хиена, а след това единствено огромното звънтящо мълчание на пустинята. Погледна си часовника. Местното време беше три и половина сутринта. След час щеше да се зазори, а после щяха да настъпят дванайсет часа безпощадно изгарящо африканско слънце. Трябваше да се залавя за работа.
Когато първите слънчеви лъчи изпълзяха над червените скали зад нея, Оливия уморено разгледа работата си. Абдул бе заровен под тънък слой пясък. В началото постави кръст от две пръчки откъм главата му, защото й се струваше нормално за гроб, но после осъзна, че това е огромна обида в тази част на света и го смени с полумесец от подредени камъчета. Не знаеше дали и това е правилно, но поне беше нещо.