Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
— Права си, Иза — каза детето. — Не се държах както трябва с Брод. Ще се постарая да му се харесам.
Пеленачето, което Айла носеше, взе да се върти. Вдигна глава с неочаквано ведър поглед.
— Уба гладна — каза тя с жестове, после пъхна пухкавото юмруче в устата си.
Иза погледна към небето.
— Става късно и Уба огладня. По-добре ще е да тръгваме — зажестикулира тя.
„Как ми се иска Иза да е достатъчно здрава и да излизаме заедно по-често“, казваше си Айла наум, докато бързаха да се приберат в пещерата. „Тогава ще може да прекарваме повечето от времето си заедно, а когато е с мен, винаги научавам толкова много нови неща!“
Макар Айла и да се опитваше да удържи обещанието си да се хареса на Брод, добрите намерения се оказаха доста трудни. Вече бе свикнала да не му обръща внимание, знаейки, че ако не скокне на мига, той ще се обърне към друг или сам ще си свърши това, което иска. Мрачните му погледи не я плашеха, чувстваше се в безопасност от гнева му. Не престана да го предизвиква нарочно, а и наглостта и се бе превърнала в навик. Твърде дълго го бе зяпала в очите, вместо да отклони глава, бе го пренебрегвала, вместо да си счупи краката да изпълни заръката му, вече го правеше механично. Несъзнателното и пренебрежение го дразнеше повече от опитите и да предизвика гнева му. Чувстваше, че изобщо не го уважава. Но не уважението към него бе загубила тя, а страха си.
Времето, когато студените ветрища и дълбокият сняг щяха да принудят Клана да се прибере в пещерата, наближаваше. Айла мразеше да вижда как листата сменят цвета си, макар че бляскавото проявление на есента винаги я изпълваше с вълнение, а богатият и урожай на плодове и ядки създаваше доста работа на жените. На Айла и оставаше малко свободно време да се изкатери в тайното си убежище по време на последната треска да се прибере на сушина есенния урожай, но времето течеше толкова бързо, че го забеляза чак към края на сезона.
Най-сетне ритъмът на всекидневието позабави ход и един ден тя препаса кошницата, взе пръчката си за копане и се изкатери на скришната си поляна още веднъж, като бе намислила да събере и лешници. Когато пристигна, свали от гърба си кошницата и влезе в пещерата за прашката си. Бе обзавела детската си къщурка с няколко направени от нея прибори и стара кожа за спане. Взе една чаша от брезова кора от плоската дървена летва, поставена между два големи камъка, на която имаше и няколко мидени чинии, кремъчен нож и няколко камъка, с които чупеше лешници. После измъкна прашката си от плетената кошница с капак, където я държеше. След като си пийна вода от извора, хукна надолу по течението на потока да търси камъчета.
Опита няколко пъти с прашката си. „Ворн не уцелва мишената толкова често като мен“, мислеше си тя, доволна от себе си, когато камъчетата попадаха в целта. След малко тази игра и омръзна, прибра прашката си заедно с останалите камъчета и се захвана да събира нападалите по земята лешници под дебелите, криви стари шубраци. Мислеше си колко е прекрасен животът. Уба растеше и заякваше, а и Иза изглеждаше много по-добре. Болежките и страданията на Креб бяха винаги по-поносими през топлото лято и и се нравеха бавните, тромави разходки с него покрай реката. Обичаше да си играе с прашката и бе станала доста изкусна с нея. С голяма лекота тя уцелваше набелязаните си като мишени колци, скали и клонки, но налице бе и вълнението да си играе със забраненото оръжие. А най-хубавото беше, че Брод изобщо вече не я притесняваше. Докато пълнеше кошничката си с лешници, и през ум не и минаваше, че нещо може да наруши щастието и.
Кафявите, сухи листа, нападали от дърветата, се подемаха от свежите повеи на вятъра, невидимият им партньор ги завихряше и те плавно се спускаха на земята. Повиваха все още разпилените лешници под дърветата, на които бяха узрели. Плодовете, необрани и неприбрани на сушина за зимата, висяха зрели, отрупали лишените от зеленина клони. Източните степи представляваха златисто море от жита, накъдряно от вятъра подобно на разпенените води на сивкавата водна шир на юг, а последните захарни гроздове едро, кръгло грозде, напращяло от сладост, очакваше своя берач.
Както обикновено, мъжете се бяха струпали на купчина и крояха планове за един от последните си ловни излети за сезона. Обсъждаха предложения им маршрут още от ранно утро и изпратиха Брод да каже на жените да им донесат малко вода за пиене. Той зърна Айла да седи край входа на пещерата с разхвърляни наоколо пръчки и парчета ремък. Сглобяваше рамки, на които да провесят гроздето си, докато не стане на стафиди.