Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
В края на трите седмици съвет от безпристрастни старши офицери и войници преглежда постиженията на всеки кандидат и взема крайното решение за това дали е подходящ за обучение в специалните сили. Съветът препоръчва и военна професионална специализация за всеки войник.
Курсът за преценка и подбор се провежда осем пъти годишно. В миналото средният процент на одобрените беше около 29 на сто. Неотдавна обаче нивото се вдигна до 50 на сто. По-строгият предварителен процес на отсяване и по-качествените кандидати са причината за постигането на това по-високо ниво, без да се жертва качеството. Войниците, които не са одобрени, се изпращат обратно в подразделенията им с писмо препоръка. На някои се позволява да опитат отново и част от тях успяват при втория опит.
Избраните постъпват в квалификационния курс (фаза II), където трябва задоволително да покрият критериите на своята ВПС (включително „Робин Сейдж“ и обучението ОБСИ).
След приключването на курса и връчването на цветната ивица всеки войник е изпратен в подразделение, но преди да се присъедини към своето А-отделение, той трябва да завърши шестмесечно (или повече) езиково обучение (в зависимост от региона на ориентация на неговия екип).
Сега той вече е усвоил основните умения, но обучението му като член на екип продължава през цялата кариера. Неговият следващ официален курс (който се провежда много скоро) най-вероятно ще бъде обучение в свободно падане (парашут) или бойно гмуркане (с акваланг). В допълнение той ще започне интензивно обучение в културата на съответния му регион.
Карл Стайнър — „зелена барета“
През двата месеца след завършването на квалификационния курс Стайнър посещаваше Парашутната школа (две седмици във Форт Браг) и продължаваше да подобрява уменията на своето А-отделение в полеви учения в националния парк „Юхари“.
През януари 1965 г. и през следващите шест месеца той беше командир на едно Б-отделение в А-рота на 3-та група на специалните сили. Последваха още полеви учения в по-голям мащаб.
Едно от ученията, които помня особено добре (планирано по модела на „Гоблър Уудс“), включваше две Б-отделения — моето в ролята на антипартизанска сила срещу това на капитан Чарли Джонсън в ролята на подразделение за водене на нетрадиционна война (НВ). Упражнението се провеждаше в район на Флорида, ограничен на север от град Титъсвил, на юг — от град Мелбърн, на запад — от реката Сейнт Джон, и на изток — от Атлантическия океан. Цялата тази територия беше собственост на цивилни лица и за пръв път се използваше за военни учения. Голяма част от цивилното население бе организирана и обучена от едното или другото Б-отделения и цивилните участваха с ентусиазъм. Армейската авиация широко се използваше за поддръжка. Използваха се и от двете страни спускани от въздуха лодки (отлична подготовка за Виетнам).
В края на учението и в опит да охладим и обединим отново цивилните ни приятели, които взеха участие (някои се запалиха прекалено — наистина искаха да продължат сраженията с „враговете“ си, а някои дори с пушки), организирахме барбекю за вечеря и военна демонстрация за цялото местно общество. Това свърши работа. Мирът беше възстановен.
На другия ден, докато летяхме обратно към Форт Браг, забелязах суматоха в предната част на самолета.
Няколко войници се опитваха да пренесат тайно дълъг около метър алигатор като талисман на ротата. Когато отидох да проверя, открих, че алигаторът се е освободил и те се опитваха да го хванат. Накрая успяха и го омотаха целия с въже.
След кацането ни посрещнаха нашият командир, подполковник Хойт, и главен сержант Артър. Главният сержант веднага забеляза контрабандата, отведе четиримата контрабандисти с алигатора в района на ротата и ги накара да прекарат по-голямата част от нощта в изкопаване на езеро за алигатора. Те го вързаха там, за да не избяга, а той изяде истинския талисман на ротата — едно куче.
Историята не свърши дотук. Войниците искаха алигаторът да бъде квалифициран парашутист, тъй като и кучето бе такова. Затова се уговориха с работилницата за екипировка да му направят специален парашут. След около седмица, по време на планиран скок в зоната за спускане Сейнт Миър Еглиз, те хвърлиха алигатора от самолета и скочиха след него на земята. Животното се приземи живо и здраво, но когато стигнаха до мястото, намериха само парашута му. Беше прегризал въжетата и изчезнал.