Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Ще тръгна утре призори. Трябва още да почистя това острие, да си намажа ботушите, да опаковам дрехи и храна…
— И да си подрежеш косата — добави Хеп.
— Хм.
Взех малкото ни огледалце. Обикновено Славея ми подрязваше косата, когато идваше на гости. Зяпнах за миг, удивен колко е пораснала. След това я придърпах назад и я стегнах във воинска опашка, както не бях правил от години. Хеп ме изгледа с вдигнати вежди, но не каза нищо.
Много преди да се стъмни, вече бях готов за път. Огледах малкия си имот. Поговорих с момчето, за да съм сигурен, че всичко с него ще е наред, докато ме няма. Когато седнахме за вечеря, вече бяхме обсъдили всяка къщна работа, за която можех да се сетя. Той ми обеща, че ще полива редовно градината и ще дообере граха. Щеше да нацепи останалите дърва за огрев и да ги складира. Усетих се, че вече му говоря за неща, които знае от години, и най-накрая замълчах. Той се усмихна на тревогата ми.
— Оправях се сам по пътищата, Том. Тук у дома всичко ще е наред. Съжалявам само, че не тръгвам с тебе.
— Ако всичко мине добре, като се върна, ще отидем до Бъкип заедно.
Нощни очи изведнъж се надигна, ушите му щръкнаха. Коне.
Отидох до вратата, вълкът бе до мен. След няколко мига тропотът на конски копита стигна до ушите ми. Животните се приближаваха в умерен тръс. Излязох в двора, за да мога да видя отвъд завоя на тясната пътека, и успях да зърна конника. Не беше Шутът, както се надявах. Беше непознат. Яздеше дългокрак пъстър кон и водеше още един. Обзе ме някакво предчувствие. Вълкът сподели трепета ми. Козината по гръбнака му настръхна, а дълбокото му ръмжене доведе и Хеп на прага.
— Кой е?
— Не знам. Но не е случаен пътник или търговец.
Непознатият ме видя и дръпна юздите. Вдигна ръка за поздрав, след което се приближи по-бавно. Двата коня свиха уши при миризмата на вълка. Усетих тревогата им, както и нетърпението да стигнат до водата, която също бяха надушили.
— Да не си се изгубил, странниче? — поздравих непознатия от безопасно разстояние.
Вместо да отвърне, конникът продължи напред. Ръмженето на Нощни очи се усили. Ездачът като че ли остана безразличен към това предупреждение.
Почакай, наредих на вълка.
Останахме на място, докато мъжът се приближаваше. Конят, който водеше, беше оседлан. Зачудих се дали е изгубил свой спътник, или пък го е откраднал отнякъде.
— Спри — предупредих го рязко. — Какво търсиш тук?
Беше ме наблюдавал напрегнато. Думите ми не го спряха, но посочи първо към ухото си, после — устата, и продължи напред. Вдигнах ръка.
— Спри — заповядах му пак и този път той разбра жеста ми и се подчини. Без да слиза, бръкна в пратеническата торба, окачена на гърдите му, извади свитък и го протегна към мен.
Стой в готовност, предупредих Нощни очи, докато пристъпвах напред да го взема. А после познах печата на свитъка. В плътния червен восък беше впечатан собственият ми знак, нападащият елен. Този път ме обзе друг вид трепет и с жест подканих пратеника да слезе. Поех си дълбоко дъх и заговорих спокойно на Хеп:
— Покани го вътре и му предложи храна и пиене. Същото — за конете му. Моля те.
И на Нощни очи: Дръж го под око, братко, докато видя какво казва свитъкът.
Нощни очи спря да ръмжи, но тръгна много плътно след пратеника, докато озадаченият Хеп го подкани с жест в къщата. Уморените коне останаха на място. След малко Хеп излезе и ги поведе да ги напои.
Останал сам насред двора, загледах навития пергамент в ръката си. Най-сетне счупих печата и видях наклонения почерк на Сенч.
Скъпи братовчеде,
Семейни въпроси у дома изискват Вашето внимание. Не се бавете с връщането си. Знаете, че не бих Ви призовал, ако нуждата не е спешна.
Подписът след това кратко послание беше нечетлив. Не беше името на Сенч. Същинското послание беше в самия печат. Той никога нямаше да го използва, освен ако нуждата наистина не беше спешна. Навих отново свитъка и погледнах към залязващото слънце.
Когато влязох, пратеникът стана моментално. Избърса пълната си с храна уста с опакото на ръката си и ми показа, че е готов да тръгваме веднага. Подозирах, че заповедите, дадени му от Сенч, са били съвсем изрични. Нямаше време за губене в спане или за отдих, нито за него, нито за животните. Махнах му с ръка да довърши с яденето. Радвах се, че пътната ми торба е готова.
— Разседлах конете и ги поизбърсах — каза Хеп от прага. — Изглежда, са пътували дълго днес.
Поех си дъх.
— Оседлай ги. Щом приятелят ни се нахрани, тръгваме.