Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Добре ли си? — попитах го.
Няма да е добре за теб да си сам. Радвам се, че Немиришещият се върна при нас. Радвам се, че знаеш къде да го намериш.
После изпъшка, вдигна брадичката си от коляното ми и отиде да се свие на кълбо на студената пръст до верандата.
Последната лятна горещина се утаи над нас като задушаваща завивка. Потях се, докато мъкнех вода за градината по два пъти на ден. Кокошките спряха да снасят. Всичко изглеждаше твърде горещо и твърде досадно, за да се преживее. После, в разгара на негодуванието ми, се върна Хеп. Не бях очаквал да го видя, преди да свърши месецът на жътвата, но една вечер Нощни очи изведнъж надигна глава, стана сковано, отиде до вратата и се загледа по пътеката. Оставих ножа, който точех, отидох и застанах до него.
— Какво има?
Момчето се връща.
Толкова скоро? Но докато оформях мисълта, вече знаех, че изобщо не е скоро. Месеците, които беше прекарал със Славея, бяха изяли пролетта. Средата на лятото беше прекарал с мен, но го нямаше през целия месец на ранната жътва и част от пълната жътва. Само месец и половина бяха изтекли, а все пак изглеждаше ужасно дълго. Двамата с Нощни очи забързахме да го посрещнем. Когато ни видя, че идваме, той се затича уморено да ни срещне на средата. Щом го стиснах в прегръдката си, веднага разбрах, че е станал по-висок и е отслабнал. А когато го пуснах да го огледам, долових в очите му и срам и поражение.
— Добре дошъл у дома — казах му, но той само сви тъжно рамене.
— Върнах се у дома с подвита опашка — призна и клекна да прегърне Нощни очи. — Но той е станал кожа и кости! — възкликна изумено.
— Беше болен, но вече се оправя. — Постарах се да придам на гласа си сърдечност и да пренебрегна тревогата, която ме жегна. — Същото би могло да се каже и за тебе — добавих. — Има месо на блюдото и хляб на дъската. Ела да ядеш, пък после може да ми разкажеш как се оправи по широкия свят.
— Мога да ти разкажа и сега, докато вървим, само с няколко думи — отвърна той, докато крачехме към къщата. — Не добре. Жътвата беше добра, но където и да идех, бях последният нает, защото винаги искаха да наемат първо братовчеда си или приятелите на братовчеда. Винаги аз бях чужденецът, даваха ми най-мръсната и най-тежката работа. Работех като мъж, Том, но ми плащаха като на мишка, с трохи и с рязани монети. И бяха подозрителни освен това. Не искаха да спя в плевниците им, не, нито да говоря с дъщерите им. А между работите, ами, трябваше да ям, а всичко струваше много по-скъпо, отколкото си мислех, че ще струва. Върнах се само с няколко монети повече, отколкото на тръгване. Глупаво беше, че тръгнах. Щях да се оправя също толкова добре, ако си бях останал вкъщи и да продавам пилета и солена риба.
Тежките думи се нижеха от устата му бавно. Не казах нищо, оставих го да си излее всичко. Вече бяхме стигнали до вратата. Той натопи главата си в качето, което бях напълнил за градината, а аз влязох да приготвя храната. Той също влезе и докато се оглеждаше, разбрах, без да ми го казва, че къщата е станала по-малка в очите му.
— Хубаво е да си отново у дома — рече той, а със следващия дъх продължи: — Но не знам какво ще правя за таксата за чирак. Да се наема още за година, предполагам. Но тогава някой може да реши, че съм твърде голям, за да се уча добре. Един, когото срещнах по пътя, вече ми каза, че не е срещал майстор занаятчия, който да не е започнал обучението си преди дванайсетгодишна възраст. Това мед ли е?
— Да.
Сложих гърнето на масата до хляба и студеното месо и Хеп почна да нагъва все едно не е ял от дни. Направих чай, седнах срещу момчето и го загледах. Колкото и да беше прегладнял, хвърляше залци на вълка до стола му. А Нощни очи ядеше, макар и без апетит — но колкото да зарадва момчето, толкова и за да сподели месо с член на глутницата. Когато пилешкото беше оглозгано до кости, без да остане месо дори за да направя супа, Хеп се отпусна с въздишка в стола. После се наведе рязко напред и пръстите му припряно зашариха по нападащия елен на плота на масата.
— Колко е красиво! Кога си се научил да резбоваш така?
— Не съм. Един стар приятел се отби и прекара част от гостуването си в украсяване на къщата. — Усмихнах се. — Когато намериш време, разгледай кацата за дъждовна вода.
— Стар приятел ли? Не знаех, че имаш други приятели освен Славея.
Не искаше да ме уязви с думите си, но така стана. Пръстите му отново зашариха по символа. Някога Фицрицарин Пророка беше носил този нападащ елен извезан на гърдите си.