Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Загледах го, докато се мъчеше да я откачи. Обецата представляваше сребърна плетеница със скъпоценен камък, вгнезден в нея. Бърич я беше дал на моя баща. Аз бях следващият, който я носеше. На свой ред я бях поверил на Шута, бях му заръчал да я даде на Моли след моята смърт като знак, че никога не съм я забравял. В своето благоразумие той я беше задържал. А сега?
— Почакай! — спрях го. — Недей.
Той ме погледна озадачено.
— Прикрий я, ако трябва. Но я носи. Моля те.
Той бавно отпусна ръце.
— Сигурен ли си? — попита невярващо.
— Да — отвърнах. И така беше.
Когато на сутринта станах, Шутът вече се беше измил и облякъл. Пътната му торба чакаше на масата. Огледах стаята и не видях нито една от вещите му. Отново се беше облякъл като благородник. Дрехите му ярко контрастираха със скромната задача да разбърква кашата над огъня.
— Значи си тръгваш? — попитах глупаво.
— Веднага след ядене — каза той кротко.
Трябва да заминем с него.
Беше най-пряката мисъл, която вълкът споделяше с мен от много дни. Сепна ме и го погледнах, Шутът също.
— А Хеп? — попитах.
Нощни очи само ме изгледа, сякаш сам трябваше да го знам.
— Трябва да остана — казах на двамата. Това ме накара да се почувствам уверен и твърд в отказа си, без да ме интересува какво чувстват те. — Имам отговорности тук — заявих почти ядосано. — Не мога просто така да тръгна и момчето да се върне в един празен дом.
— Не можеш, така е — бързо се съгласи Шутът, но дори съгласието му жилеше, сякаш го каза само за да ме успокои. Настроението ми изведнъж се вкисна. Закуската мина мрачно и когато станахме от масата, изведнъж изпитах омраза към лепкавите паници и котлето с каша. Напомнянията за ежедневните ми досадни шетни изведнъж ми се сториха непоносими.
— Ще ти оседлая кобилата — казах намръщено на Шута. — Няма смисъл да си цапаш хубавите дрехи.
Той не отвърна нищо.
Малта като че ли бе усетила възбудата около предстоящото пътуване, защото беше неспокойна, макар и не опърничава. Усетих се, че се бавя с нея, тъй че когато бе готова, козината й блестеше, както и сбруята. Почти се бях успокоил, но когато я изведох, видях Шута на верандата, с ръка на гърба на Нощни очи. Недоволството отново ме обзе и съвсем детински обвиних него за това. Ако не беше дошъл да ме види, изобщо нямаше да си спомня колко много ми липсваше. Щях да продължа да линея по миналото, но нямаше да съм започнал да копнея за бъдещето.
Чувствах се кисел и стар, намръщих се, когато дойде да ме прегърне. Знаех, че в държането ми няма нищо похвално, но не можех да го променя. Стоях сковано в прегръдката му за сбогом. Мислех, че ще го изтърпи, но когато устата му се озова до ухото ми, той измърмори сладникаво:
— Сбогом, Любими.
Въпреки раздразнението си се усмихнах. Прегърнах го и го пуснах.
— Безопасен път, Шуте — казах прегракнало.
— И на теб — отвърна ми той сериозно, после се метна на седлото. Изгледа ме отгоре. Аристократът на коня изобщо не приличаше на Шута, какъвто го помнех. Едва когато погледът му срещна моя видях в него стария приятел. Постояхме така, вгледани един в друг, без да си говорим. После, с едно дръпване на юздата и изместване на тежестта, той обърна кобилата. Малта го помоли за свобода с измятане на главата. Той отпусна юздите и тя се понесе нетърпеливо напред. Копринената й опашка се разлюля на вятъра след нея като знаме. Загледах се след него и дори когато се скри от погледа ми, продължих да гледам прашния облак, надвиснал над пътя.
Когато най-сетне влязох в къщата, видях, че е измил всички съдове и котлето и ги е прибрал. В центъра на масата — торбата му го беше крила — беше врязан дълбоко един елен Пророк, с наведени напред за атака рога. Пръстите ми пробягаха по изваяната фигура и сърцето ми се сви.
— Какво искаш от мен? — попитах тишината.
Дните отминаваха, но не леко. Всеки ден сякаш бе обгърнат от досадна еднаквост, а вечерите се точеха безкрайно. Имах работа, с която да си запълвам времето, и я вършех, но също така отбелязвах, че работата като че ли само пораждаше още повече работа. Едно сготвено ядене означаваше само съдове за миене, а едно посято зърно означаваше само плевене и поливане в следващите дни. Удовлетворението от простия ми живот като че ли ми убягваше.
Липсваше ми Шутът и съзнавах, че през всичките тези години също ми е липсвал. Беше все едно стара рана се е събудила, за да те гложди отново. Вълкът не ми помагаше с нищо, за да го изтърпя. Беше го обзел някакъв дълбок унес и вечерите често ни заварваха всеки потънал в размислите си. Веднъж, докато си седях и кърпех една риза на светлината на свещта, Нощни очи дойде при мен и отпусна с въздишка главата си на коляното ми. Посегнах да го погаля по ушите и да го почеша зад тях.