Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Но вместо да отговори, Аларик се гмурна надолу към дърветата, които бяха разпръснати около гол парцел, който граничеше с голяма, западнала на вид, сграда.
Постройка изпълнена със светлини и звук и обградена от коли.
Когато жрецът се върна в тялото си, той отметна глава и ръце назад, от всеки негов опънат мускул струеше напрежение.
— Тризъбецът е тук. Призовава ме… укорява ме. Извикай останалите. Открихме го.
Конлан, който съобщаваше посоката, в която се движеха, на Вен по време на пътуването, изпрати последните координати по мисловната им връзка. Вен. Побързайте.
Мислите на брат му се върнаха при него като стрела. Най-много пет минути. И после ще накараме господаря на рода Микенски да съжалява за деня, в който се е родил.
— Пет минути, Аларик. Трябва да изчакаме останалите. Като гледам паркираните коли, значително ни превъзхождат числено.
Аларик се запъти напред, очите му блестяха в мрака.
— Повечето са хора — изръмжа той. — Мога да ги почувствам. Както и да е, няма значение. Никой от тях не може да се мери с мен. Ще въздам правосъдието на Посейдон върху тяхната плът.
Конлан се озова светкавично пред Аларик, за да го блокира. Да препречи пътя му.
— Ще изчакаш. Като твой принц, ти заповядвам. Ако те унищожат по някаква случайност, заради численото си превъзходство, каква надежда ще остане за Атлантида?
Лицето на Аларик бе свирепо. Не се виждаше и следа от приятеля от детството на Конлан от яростния стремеж, изписан на лицето му.
— Махни се от пътя ми, принце. Това е повелята на един бог и ти не можеш да ме отклониш от моята задача.
— Не като принц, може би. Но като твой приятел? — Конлан протегна ръка, за да сграбчи тази на жреца.
Светлината от очите на Аларик пареше, там където докосна лицето на Конлан, но той не отстъпи.
Аларик отскубна ръката си, повдигна длани, за да призове силата и въздушен поток събори Конлан на земята. Той започна да се бори с елемента на вятъра, опитвайки се да се изправи.
Аларик просто се взря в него с каменно лице.
— Аз нямам приятели.
И след това се запъти през полето към ярките прозорци на склада.
Глава 28
Анубиса се присмя на приведената глава на така наречения господар-вампир. Нейният баща-съпруг щеше да се свие от срам, ако можеше да види разводнената кръв на тяхната раса.
Какъв късмет, че беше убила Хаос, когато имаше тази възможност. Мислите й се върнаха на неговата смърт със съжаление.
Съжаление, че тя никога нямаше да може да се повтори.
Абсолютният, унищожителен екстаз от изтръгването на югуларната вена на нейния кръвосмесителен любовник, докато той свършваше в нея. Неговият безсилен гняв, докато семето и кръвта му се изливаха от пениса и врата му в нея.
Той я беше направил богиня на смъртта и тя бе погълнала душата му. По някакъв начин беше толкова подходящо.
Но сега беше останала с това бледо подобие на величие, което се осмеляваше да се опитва да командва.
— Пропукването в естествената материя на елементите? Не го ли почувства, глупако?
Той се сви от страх в краката й, не беше достатъчно мъж, за да я погледне в лицето.
— Почувствах го, всемогъща моя. Какво би искала да сторя?
Тя почти нежно изпъна единия си крак, обут в коприна, и го изрита с достатъчно сила, за да го запрати във въздуха. Той се заби в стената на стаята си и се плъзна надолу към пода. Почти безгръбначен. Безполезен.
— Стани, ти, патетична торба с червеи. Това, което искам да направиш, е да проследиш аномалията и да откриеш тези атланти, които се осмеляват да смущават елементите. — Ярост разпали очите й до пламтящо червено и тя едва чувстваше кръвта, която се стичаше от ретините й, надолу по лицето.
— И вземи Дракос със себе си. Мисля, че той може би има малко от разума, който на теб очевидно ти липсва.
— Но…
Тя утихна, и температурата на въздуха в стаята падна до степен, достатъчна, за да замръзне човешката кръв. Така. Ето какво било усещането на ярост. Бяха изминали векове, откакто беше повдигала настроението си над летаргия.
— Съмняваш се в мен? — попита тя, гласът й беше шепот на огнена смърт.
— Никога — задъха се той, изправяйки се от пода.
— Намери атлантите. Веднага. И може би ще те оставя да живееш.
Вен шофира през последните стотина метра с изключени светлини, профучавайки по улицата с бясна скорост. Атлантското нощно зрение понякога беше предимство.