Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— И преди сте били тук, така ли? — попитах.
— Разбира се.
— Това там илюзия ли е? — попитах. — Някакъв запис?
— Не — обади се Рейчъл. — Съвсем истинско е. Наистина сме в Колорадо.
Квинт се обърна към нея.
— Виждаш ясно, нали? Напомняш ми на една друга простосмъртна девойка, която познавах. И която скъпо плати за дарбата си.
— Край на игричките! — заявих аз. — Какво сте направили с Дедал?
Квинт впи поглед в мен.
— Не е зле да се научиш от приятелката си да виждаш ясно, момчето ми. Аз съм Дедал!
Сигурно съществуват хиляди възможни отговора на подобно изявление, от „Знаех си!“, през „Лъжец!“ до „Да бе, да! А аз пък съм Зевс“, но единственият, който ми дойде на мига, беше:
— Но вие не сте изобретател! Вие сте учител по фехтовка!
— Аз съм и едното, и другото — отвърна той. — Както и архитект. И учен. Освен това, играя прилично баскетбол за старец, за първи път хванал топка в ръцете си на двехилядния си рожден ден. Човекът на изкуството трябва да бъде добър в много области.
— Така е — кимна Рейчъл. — Аз, например, мога да рисувам не само с ръце, но и с крака.
— Виждаш ли? — усмихна се Квинт. — Всестранно развита девойка!
— Но вие дори не приличате на Дедал — възразих. — Сънувах го и…
Млъкнах рязко. Не, не можеше да бъде!
— Да — кимна той. — Най-сетне се досети за истината.
— Това е робот! Направили сте си ново тяло!
— Пърси — обади се смутено Анабет, — това е невъзможно. Не може да е… робот!
Квинт се усмихна.
— Знаеш ли какво означава името ми, скъпа?
— Да, на латински е „пет“. Но…
— Това е петото ми поредно тяло. — Учителят по фехтовка протегна ръка. Натисна лакътя си и в кожата над китката се отвори капаче. Отдолу се виждаха бронзови механизми и искрящи жици.
— Невероятно! — възкликна Рейчъл.
— Чудовищно! — измърморих аз.
— Намерили сте начин да прехвърляте душата си в машина? — попита Анабет. — Това е… това е противоестествено!
— Уверявам те, скъпа, че пак съм си старият аз. Оставам си Дедал. Майка ти, Атина, не ми позволява да го забравя.
Той разтегна яката на тениската си. На шията му се видя белега, който бях зърнал още в лагера — върху кожата му беше жигосана птичка.
— Дамгата на убиец! — ахна Анабет.
— Заради племенника ви Пердикс — предположих аз. — Момчето, което бутнахте от кулата.
Лицето му се помрачи.
— Не го бутнах. Просто…
— Накарахте го да изгуби равновесие — обадих се. — И го оставихте да умре.
Квинт се взираше през прозореца към лилавеещите планини.
— Съжалявам за това, което сторих, Пърси. Бях гневен и обиден. Но не мога да върна времето назад и Атина не ми позволява да го забравя. След смъртта на Пердикс, тя го превърна в яребица и жигоса птицата на шията ми, за да ми напомня винаги за стореното. Колкото и пъти да се прехвърлям в ново тяло, дамгата отново се появява.
Взрях се в очите му и видях, че пред мен стоеше същият човек, когото бях видял в съня си. Лицето му беше съвсем различно, но душата, разумът и тъгата си бяха същите.
— Наистина сте Дедал — рекох. — Но защо дойдохте в лагера? Защо ни шпионирахте?
— За да видя дали лагерът ви си заслужава да бъде спасен. Люк ми беше разказал своята версия, а аз исках да си формирам лични впечатления.
— Значи все пак сте говорили с Люк.
— О, да. На няколко пъти. Той е доста убедителен младеж.
— Но вече видяхте лагера! — извика Анабет. — И знаете, че се нуждаем от помощта ви. Не може да пуснете Люк през Лабиринта!
Дедал остави меча си на масата.
— Лабиринтът вече не се подчинява на волята ми, Анабет. Да, аз съм неговият създател и в известен смисъл той е свързан с жизнената ми сила. Но отдавна го оставих да се разраства самостоятелно. Това е цената, която платих, за да не бъда обезпокояван от никого, докато съм в него.
— Кой би тръгнал да ви безпокои?
— Боговете — отговори той. — Както и смъртта. Жив съм повече от две хиляди години, скъпа, само защото успявам да се изплъзна от лапите на смъртта.
— Но как изобщо е възможно да се скриете от Хадес? — попитах. — Все пак, той… фуриите…
— Те далеч не са всесилни — отвърна изобретателят. — Нито пък са всевиждащи. Срещал си ги, Пърси. Знаеш, че съм прав. Един умен човек може да им се изплъзне, а и аз съм се покрил дълбоко. Единствено най-големият ми враг продължава да ме преследва, макар че засега напълно безрезултатно.