Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
На двайсет години Макс направи опит за музикална кариера като вокалист на глем рокбандата „Камбъл Суп“ но единственото, до което това доведе, бе че установи връзки с далеч по-успешната група „Ултрабъни“ и чрез поредица от решения и случайности накрая се оказа техен мениджър.
След като „Ултрабъни“ залиняха в резултат на пълната безидейност на композитора на песните им, Макс взе да се оглежда за други прохождащи групи, на които да помогне. Той притежаваше подкупваща усмивка, здраво ръкостискане и умение да се представя за по-значим, отколкото е всъщност. За няколко години събра малко стадо повече или по-малко успешни артисти.
В средата на осемдесетте години „Кафе Опера“ предлагаше сцена за всеки, който беше — или се стремеше да бъде — фактор в музикалния бранш. Макс далеч не стоеше на върха на хранителната верига, но гледаше да кани точните хора, да се движи в точната компания, да установява контакти, които можеха да се окажат полезни. Ако някой вървящ нагоре композитор се нуждаеше от нещичко за шмъркане, Макс не се колебаеше да сподели запасите си; когато някоя по-голяма банда се настанеше с гръм и трясък на съседната маса, понякога получаваше кофичка с охладено шампанско. От кого? Макс Хансен, ето го там. Ела да седнеш при нас, приятел, как каза, че ти е името? И името се разпространяваше.
Млади момичета, допуснати вътре само заради външния си вид, пърхаха около масите и се правеха, че не им пука. Макс се целеше в онези с евтината марка чанта и с леко отчаяния поглед. Заговаряше ги, през това време помахваше на някое познато лице от телевизията и обикновено работата беше опечена. Водеше ги в двустайния си апартамент на Рейерингсгатан и wham, bam, thank you ma’am, breakfast not included. Ненадминатият му рекорд бяха трийсет за един месец, но тогава се беше принуждавал да си пуска мрежите и в ресторант „Риш“ във вечерите, когато в Кафето беше слаба работа.
И така минаваше времето. Макс притежаваше изключително развито чувство за йерархия и това беше едновременно благословия и проклятие. Благословия, понеже му подсказваше каква позиция да заема в дадена група; проклятие, понеже неумолимо му показваше, че той самият е заседнал на едно място две стъпала под абсолютния връх.
Поне да ставаше дума за едно стъпало, неговите артисти сигурно щяха да остават при него, дори след като пробиеха, и после щяха да го изтеглят заедно със себе си нагоре. Вместо това го зарязваха, щом нещата им потръгнеха и договорът изтечеше.
Излезе му късметът да подпише с една напълно неизвестна група, „Стормфронт“, петгодишен договор, който беше съмнително изгоден за него самия, а само след година те го изоставиха. Нарушаването на договора от тяхна страна му донесе много пари, но доведе до грозни сцени. Бандата го клепаше наляво и надясно, наричаше го паразит и това, което трябваше да бъде големият му успех, стана началото на падението му.
Няколко години след като „Стормфронт“ го напуснаха и като прощален подарък се изпикаха на пътеката в коридора му, ситуацията се беше обърнала напълно. Единствените млади изпълнители, за които той имаше някакви шансове, бяха онези, които не бяха чували името му — или пък които много добре знаеха кой е, но бяха отчаяни. Все пак той още имаше връзки.
В края на деветдесетте години в бранша бе популярна поговорка, която добре обобщаваше положението: „Макс Хансен — последен шанс.“ Все още се намираха композитори, продуценти и представители на звукозаписни студия, към които той можеше да се обърне, ако изникне някой проект, но те принадлежаха към ниските стъпала в йерархията. Добрите времена бяха отминали.
Само едно се бе запазило: слабостта му към млади момичета. Тъй като вече не бе достатъчно да помаха на точните хора, за да направи впечатление (а и защото точните хора вече не отвръщаха на поздрава), се видя принуден да прибегне до тежката артилерия, за да вкара нещо младичко в леглото, а именно обещанията — било то и с половин уста.
Времената се бяха променили. В средата на осемдесетте за повечето хора известността беше просто непостижима мечта. След триумфа на риалити форматите обаче Лиса от Шелефтео и Муге от Сумпан изведнъж можеха да се окажат изгряващи звезди и спокойно да вярват, че ги очаква нещо голямо; затова се вкопчваха във всяка възможност.
Макс постоянно висеше в „Спай Бар“13 и следеше за онези, чиято звезда забележимо бе започнала да залязва. Такива, които бяха пели по провинциални клубове и откривания на молове, а сега им оставаше по някое спорадично участие в пицарии из малките градчета, за да поддържат мечтата жива. И тогава той правеше удара си.
13
Най-популярният нощен клуб в Стокхолм.