Сърца за изгаряне [bg]

После чух Дънк.

Нямам представа как разбрах, че е той, но някак си го усетих. Приглушен стон на няколко метра вляво от мен. Не исках да оставям Лърлийн така — просната на пода във всичката тази мръсотия, но знаех, че нямам избор. Дишах все по-трудно с всяка секунда. Нямаше да мога да остана вътре още кой знае колко дълго.

Изправих се и се залутах сред прекатурени мебели и всякакви препятствия, които хич не ми се искаше да идентифицирам, към сепаретата, подредени край стената в дъното, към онова, което бе най-близо до вратата, любимото на Дънк.

Открих го легнал на една страна върху пейката в сепарето. Долната половина на тялото му бе натикана под масата. Лицето и краката му бяха оплискани с кръв. Срещу него с гръб към вратата седеше Хенри Крокет, с лице, притиснато към масата, с широко отворени немигащи очи, втренчени в недоизпита чаша кафе. В средата между двамата имаше чиния с препечени филийки и масло.

Задната част на главата на Крокет липсваше.

Огромна разкъсна рана започваше от средата на темето му и свършваше в основата на врата му, все едно някакъв великан се бе пресегнал и бе откъснал парче с палеца и показалеца си. Гърбът му бе осеян с дупки от куршуми. Седалката между него и предната половина на закусвалнята бе на решето — смесица от червена изкуствена кожа, пълнеж и шперплат, разкъсани и нацепени на трески.

Дънк изстена отново.

Пресегнах се през сепарето и обвих ръце около кръста му, като задърпах масивното му тяло към мен, докато и двамата се строполихме на пода. Отначало се съпротивляваше, скова се, от устните му се изтръгна писък от болка. След това притихна и се отпусна.

Изправих се и моментално ми причерня. Краката ми сякаш изчезнаха изпод мен. Сринах се на земята. Не ми достигаше въздух и всеки момент щях да припадна. А припаднех ли веднъж, нямаше да изляза оттук.

Насилих се да стана. Майната им на гумените крака.

Сграбчих Дънк под мишниците и го задърпах към предната половина на закусвалнята, към липсващата витрина, като се опитвах да не обръщам внимание на хлъзгавата червена диря по пода, която тялото му оставяше зад себе си.

Спомените ми за случилото се после са смътни. Мисля, че припаднах. Спомням си, че се строполих на земята, или поне изпитах подобно усещане. Не съм сигурен. След това — ръце. Длани и пръсти, които сграбчват и дърпат онова, до което се докопат. Помня как ме измъкнаха от закусвалнята и ме сложиха да легна на тротоара на Браунсвил Роуд.

— Дишай, хлапе, дишай — изрече някой. — Обадихме се на 911. Лежи спокойно и не мърдай.

Видях надвесено над мен лице. Мъж на средна възраст с очила и карирана риза.

Главата ми се претърколи на една страна. Видях Дънк да лежи неподвижно до мен.

Поех си дълбоко въздух.

Въпреки че и тук пушекът беше доста плътен, чистият въздух бе по-силен от него и белите ми дробове приветстваха това. Силата започна да се завръща в ръцете и краката ми, а мъглата, обвила съзнанието ми, започна да се избистря.