![Сърца за изгаряне [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/0/2/srca-za-izgaryane-bg-download.jpg)
Сърца за изгаряне [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 9789544094171
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сърца за изгаряне [bg]». Краткое содержание книги:
Тя ми се ухили.
— Както казах, ще продължа да ходя без гащички. Може пък да си намеря друг ухажор на работа. Някой, който си фантазира за сервитьорки.
— Може да стане ветровито. Дори студено. Зимата чука на вратата. Тази пола не е кой знае колко дълга.
— Ако лепна някоя настинка и умра, г-н Тач, това ще лежи изцяло на вашата съвест.
— Крендал каза, че Дънк е в закусвалнята. Ще те изпратя.
— Никога не бих отказала да бъда придружена от симпатичен джентълмен като вас.
Натиках плика и писмото в джоба си. Трябваше да го покажа на Дънк.
Докато излизахме, от стола в кухнята ни гледаше купчината обяви с лика на Стела.
Виждали ли сте ме?
Докато подминавахме вратата на госпожа Лийч, изпитах странното усещане, че ни наблюдават. Все едно бе долепила око до миниатюрната шпионка и следеше всяко наше движение.
След като излязохме от сградата, вече знаех, че ни наблюдават. Никога преди не бях обръщал внимание на различните ванове, които паркираха на нашата улица, преди Дънк да ми каже за тях онази нощ. Сега обаче така се набиваха на очи, че не можех да повярвам как не съм ги забелязал. Казах си, че поне не са бели джипове, и като че малко се поразведрих.
Днес на смяна явно бяха „Водопроводчици Клойстър“.
За втори път виждах точно този ван — тъмночервен с логото на фирмата, изрисувано с ярки цветове от двете страни и отзад. Зад возилото стоеше мъж с омачкана бяла риза и вратовръзка и пушеше. Водопроводчиците обикновено не носят вратовръзки. По принцип не носят и пистолети, скрити в кожени кобури на кръста отзад, но издутината на гърба на този конкретен водопроводчик беше доста красноречива.
Когато с Герди минахме покрай вана, мъжът загаси фаса си и ме изгледа втренчено за секунда, преди вниманието му да се насочи към някакъв непознат обект в далечината.
Едва не му кимнах за „здрасти“, както бих направил с всеки друг познат, с който сме се разминали по тротоара, но се сдържах и вместо това продължих невъзмутимо напред, като се питах дали някой освен мен е забелязал, че същият човек работи не само за водопроводчиците, но и за електротехниците, и за фирмата с килимите. Зает човек, не може да му се отрече.
Малко по-нататък, на стотина метра от нас, едно синьо беемве седан отби на мястото за паркиране на инвалиди пред „Закусвалнята на Крендал“. Четирима мъже с тъмни костюми и с огромни автоматични оръжия в ръце излязоха от него и без да се бавят излишно, откриха едновременно огън към заведението.
Звукът бе оглушителен.
Дебелото стъкло на витрината избухна на милиони дребни късчета. Четиримата мъже продължаваха да стрелят. Бяха леко разкрачени — тренирана, стабилна и сигурна стойка. Двама носеха миниатюрни тапи за уши, другите двама — не. Цевите на четирите оръжия се движеха равномерно наляво и надясно подобно на пръскачки, напояващи ливада.
Преброих най-малко дванайсетима, застанали на тротоара, замръзнали на място, все едно гледаха филм или телевизионен сериал, докато куршумите летяха.
Съборих Герди на земята, на тясното пространство между паркираните до бордюра „Волво“ и „Тойота Сентра“, и се хвърлих върху ѝ. Не бях сигурен кога точно е закрещяла, но със сигурност крещеше сега — викаше и ме риташе, но аз я държах здраво и не я пусках. Наведох главата ѝ и зарових лице в косата ѝ.
Струваше ми се, че стрелбата е продължила часове. По-късно щях да науча, че четиримата мъже са използвали деветмилиметрови узита Vector Arms HR4332 SBR поставени на пълен автоматичен режим — около шестстотин и петдесет изстрела в минута, като всеки от пълнителите, побиращ трийсет и два патрона, биваше изпразван за части от секундата. Всеки от стрелците бе разполагал с резервни пълнители и бе презаредил приблизително три пъти.
Цялата стрелба, по изчисленията на полицейския ван, паркиран на стотина метра по-далеч, бе отнела трийсет и осем секунди.
Гърмежите секнаха, но ушите ми продължаваха да пищят. Всички звуци заглъхнаха, все едно някой бе увил мокро одеяло около главата ми.
Чух как последната от четирите врати на беемвето се затръшна. Гумите изсвириха по асфалта.
— Стой долу! — креснах на Герди, преди да скоча на крака и да се затичам към закусвалнята. Синият „баварец“ сви надясно по Клеъртън и изчезна.
Бях пробягал половината от разстоянието до закусвалнята, когато се разнесе експлозията.
Силата на взрива ме запрати обратно на тротоара. Звукът успя да заглуши звъна на изстрелите в ушите ми. Главата ми се стовари върху плочките и въздухът изскочи със свистене от дробовете ми, сякаш някой едър футболен защитник се бе врязал с всичка сила с рамото напред право в стомаха ми.