Сърца за изгаряне [bg]

Тя отпи още една глътка. Чашата издрънча върху чинийката.

Герди се усмихна.

— Близки ли бяхте с Джоузефин?

— С кого?

— Леля Джо — казах аз. — Никой не я наричаше Джоузефин.

— Бяхте ли близки с Леля Джо?

Госпожа Лийч кимна.

— Някога бяхме като сестри, след това вече не бяхме. По-добре е, че не бяхме.

— Случило ли се е нещо?

Тя видимо пребледня.

— Винаги се случва нещо. Как е чаят ви?

— Прекрасен е — усмихна се Герди, въпреки че не я бях видял да отпива и глътка. — Някакъв спор или неразбирателство, може би?

Ако масичката между нас предлагаше някакво прикритие, сигурно щях да я сритам. За жалост, такова липсваше, така единственото, което можех да сторя, бе да ѝ се намръщя. Каквото и да се бе случило, не беше наша работа. Започвах да се чудя какво търсим тук. Герди ми се усмихна в отговор. Този път наистина отпи от чая си и погледна отново към госпожа Лийч.

— Да се наеме човек да бъде опекун на дете — това е голяма отговорност, особено ако не сте близки. Ето защо попитах.

— Всички сме опекуни един на друг в една или друга степен.

Герди отново кихна. Очите ѝ бяха зачервени и леко подпухнали.

— Алергии.

Госпожа Лийч извади салфетка от кутията зад гърба си и я подаде на Герди.

— Някога имах котарак. Избяга в деня, в който дойдоха лошите хора.

Герди избърса нослето си.

— Хората, които са ви наранили?

— Да, хората в бяло.

Едва не изпуснах чашата си:

— Хората в бяло?!

— Носят само болка и страдание. — Погледът на госпожа Лийч се зарея встрани. Очевидно бе изгубила нишката на мисълта си. — Котаракът ми се казваше Бъмкинс. Оставях храна навън всеки ден, но така и не се прибра. Ужасни, ужасни времена.

— Кои са хората в бяло? — попита Герди.

— Риба тон от „Старкист“. Даже и тя не успя да го прилъже да се върне. Беше му любима. Чудесният ми Бъмкинс.

Герди се опита да каже още нещо. Метнах бърз поглед към нея, за да ѝ внуша да замълчи, и оставих чашата си върху масата.

— Госпожо Лийч? Кои са тези хора в бяло? Госпожа Лийч погледна към ръцете си и преплете пръсти.

— Имам нещо за теб. Нещо, което трябва да видиш. Нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което Джо ми даде, за да го пазя. — Тя изви пръсти толкова, та почти бях сигурен, че поне един ще се счупи. — „Нещо, нещо“. Отново повторение. Шаблон. Шаблоните са лоша работа. Заради шаблони могат да те хванат. Трябва да ги караш да гадаят. Постоянно да гадаят. Случайно. Различно. Неочаквано. — Гласът ѝ постепенно затихна, докато продължаваше да говори на себе си. Сякаш беше забравила за нас двамата.

— Госпожо Лийч?

Плеснах с ръце. Тя подскочи. Очите ѝ постепенно се фокусираха. Погледна ме с присвити устни.