Сърца за изгаряне [bg]

Кимнах отново.

— Детектив Брайър.

— Как се чувстваш? Боли ли те някъде? Мога да извикам сестра. Ще ти дадат нещо.

Не ме болеше. Не ме болеше изобщо. Поклатих глава.

До стола на детектива имаше голям хартиен плик. Той го придърпа и го отвори. Измъкна суичъра ми на „Стийлърс“. Метна го върху леглото и приглади плата. Сетне извади джинсите ми и ги остави до суичъра.

И от едното, и от другото не бе останало кой знае колко.

Бяха срязали дрехите, за да ги свалят от мен. Бяха съсипани.

Това, което бе останало от плата, бе овъглено, покрито с десетки дупки с обгорени краища, а самият плат бе разтопен.

Без да поглежда към дрехите, детективът каза:

— Свалихме дрехи от някои от труповете в закусвалнята, които изглеждаха по-добре от твоите.

Той пъхна пръст в една дупка с диаметър поне петнайсет сантиметра. Платът бе напукан и се ронеше по ръбовете, малки парченца се ръсеха върху чаршафите.

— Огънят направо е унищожил дрехите ти. Обаче докторът каза, че по теб няма и драскотина. Нито една. Няма изгаряния, няма белези. Нищо. Разпитахме свидетели, които разказаха, че си влязъл в закусвалнята не веднъж, а два пъти. Измъкнал си хора отвътре. Приятеля ти Дънкан Белино. Шефа ти. Бил си вътре, когато газовите бутилки са се взривили.

Не казах нищо.

— Косата ти дори не е опърлена.

Не казах нищо.

— Би следвало да си мъртъв.

Очите ми неволно се спряха на джоба на джинсите ми. Детективът проследи погледа ми. Погледнах встрани. Той бръкна отново в хартиената торбичка и извади писмото. Все още беше в плика.

— Интересно писъмце. Мога ли да попитам как е попаднало при теб?

Останах безмълвен.

— Не трябваше да го чета, знам. Не е моя работа. Обаче всички тези години в полицията те правят любопитен. Не можах да се сдържа. Плюс това вече беше разпечатано. Мислех, че вътре мога да намеря информация за някой, с когото да се свържа в случай на необходимост.

Тия глупости ги разправяй на друг Брайър прокара пръст по ръба на плика.

— Еди и Кейти — това са родителите ти, нали?

— Къде е Герди?

Детективът се намръщи.

— Мъртва е, синко.

— Знам. Къде е тялото ѝ? Искам да я видя.

— Ще проверя какво мога да направя. — Очите му не се отделяха от плика. — Това писмо… старичко е. От 1978 година. Доста отдавна.

— Ами Дънк? И той ли…

— В операционната. Един куршум го е улучил в рамото. Друг — в гърдите, пукнал му е три ребра. Трети — в червата. Още два в левия крак. И той би следвало да е мъртъв, но изглежда корав — може и да устиска. Обаче ти дължи живота си — тук две мнения няма. Но пък, от друга страна… експлозията не те е наранила, може пък и той да беше успял да се измъкне невредим. — Очите му все още бяха впити в плика. — Кой е Ричард Нетълтън?

— Бих желал да повикате сестрата сега — казах тихо аз. — Да ми даде нещо за болката.

— Само че ти не си ранен.

— Главата ми…