Опасни пътища [bg]

— Не, не, всичко е наред, ще говоря с него. — Бях в задното помещение на галерията под предлог да завърша почистването на една зацапана с тютюн маслена картина. Но материалите лежаха в краката ми почти неизползвани, а платното си беше мръсно като преди с изключение на едно ъгълче, където цветовете бяха станали по-ярки. Бях стигнал едва дотам, преди мислите ми да ме отнесат.

— Добре ли си? — попита Анна. Беше внимателна през целия ден, загрижена след „болките ми в гърдите“ предишната вечер. Но аз бях прекалено угрижен, за да се чувствам трогнат. Усмихнах й се окуражително.

— Чудесно. Просто се бях завеял. — Това беше почти самата истина. Срещата със Зепо същата вечер ме тормозеше, но имаше и друга причина за разсеяността ми.

Сънят отново се беше появил.

Пак се намирах в същата стая и гледах как майка ми си разресва косата. Но този път в онова, което тя вършеше нямаше нищо успокояващо. Чувството за задоволство и сигурност беше изчезнало. Вместо това, докато лежах на дивана и гледах как косата й блещука на светлината на огъня, ме изпълни предчувствието за нещо лошо. Всяко изпращяване на огъня, всяко движение на гребена ми се струваха наситени с надвиснала катастрофа. Знаех, че щеше да се случи нещо ужасно, но нямах представа какво. Можех единствено да лежа с все по-нарастващо напрежение и да чакам неизвестната беда да ме връхлети.

Този път не се събудих, когато звънецът издрънча в съня ми. Видях майка ми да оставя гребена си и да идва към мен. Бялата коприна на пеньоара й блестеше на слабата светлина, докато се вглеждаше в мен, преди да излезе от стаята. Последва тишина. Чух вратата да се отваря и с ужас се вслушах в приглушените гласове. На майка ми и някакъв друг. Мъжки. На непознат.

Тогава майка ми се засмя и страхът ми прерасна в паника. С ужасна увереност разбрах, че мигът беше настъпил, и с пълен ужас я чух да казва:

— Всичко е наред. Той спи.

Събудих се. Бях потен. Огледах стаята с думкащо сърце, докато не осъзнах къде съм. Постепенно се успокоих. Но не можах отново да заспя. Лежах, втренчен в тавана, и гледах как изсветлява с настъпването на утрото. Не разбирах защо сънят беше толкова разстройващ. Не приличаше на кошмар. Беше най-обикновен сън в края на краищата. Нищо в него не оправдаваше такава силна реакция.

Но тези мисли не ми помогнаха. Дори дневната светлина не успя да разсее мрачното предчувствие, което сънят беше оставил. Едва не направих нова катастрофа по пътя към галерията, а след като пристигнах, не успявах да се съсредоточа върху нищо за повече от няколко минути.

В момента вървях към телефона под погледа на Анна и едва когато осъзнах какво правех, спрях.

— Ще се обадя от кабинета.

Качих се горе и затворих вратата. Вдигнах слушалката.

— Благодаря ти, Анна. — Чу се изщракване, когато остави другата слушалка. — Доналд Ремзи на телефона.

— Здрасти, Доналд. Чарли Драйдън се обажда. — Гласът беше плътен и доста самодоволен. — Реших да ти кажа, че се натъкнах на една-две творби, които може да те заинтересуват.