Опасни пътища [bg]

Бях извън кожата си от гняв и паника, когато влязох вкъщи и си налях питие. Заставих се да изчакам достатъчно време, докато таксито остави Анна у тях и закара Зепо до дома му, след което позвъних. Слушалката трепереше в ръката ми. Телефонът иззвъня глухо в ухото ми, но никой не вдигна. Тогава едва не се обадих на Анна. Но не можех открито да я попитам дали Зепо е при нея, а не можех да измисля и повод за обаждането.

Насилих се да изчакам още пет минути и отново телефонирах на Зепо. Изчаках още пет. И още. Бях загубил представа колко пъти бях опитвал и тогава се чу „щрак“, докато в другия край вдигаха слушалката.

— Зепо? — Сърцето ми подскочи и запрепуска. Но гласът отсреща не беше онзи, който очаквах.

— Ало? — Беше глас на старица, креслив и кисел. Разочарованието ме накара да почувствам умора.

— Извинете. Сгрешил съм номера.

— Кой?

— Набрал съм погрешен номер. Съжалявам, че ви обезпокоих. — Готвех се да оставя слушалката, но тя отново заговори.

— Кой сте вие? — Гласът й беше писклив и немощен. Заговорих по-високо.

— Казах, че съм набрал погрешно номера, съжалявам.

— Кого търсехте?

— Един човек на име Зепо. Трябва да съм набрал погрешно.

— Степту?

Затворих очи.

— Не. Няма значение. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— Тук няма никой, който да се казва Степту.

— Да, знам. Грешката е моя.

— Какво?

— Казах, че знам!

— Тогава защо ми се обаждате?

— Беше грешка. Съжалявам. Довиждане.

Заговори по-високо и по-раздразнено.

— Знаете ли кое време е?

Затворих. Вбесен, отново се обадих на Зепо, като внимавах да набера правилно номера. Когато някой вдигна почти незабавно, очаквах да чуя пак гласа на старицата. Но този път беше той.

Първото чувство, което изпитах, беше на облекчение. Но то бе бързо пометено от вълната гняв.

— Как смееш да постъпваш така с мен! — извиках аз. — Как смееш!

— Здравей, Доналд! Нали не си ядосан от нещо?

Почти виждах подигравателната му усмивчица.

— Този път прекали! Как смееш!

— Вече го каза два пъти.

— Къде е Анна?

— В спалнята е. Секунда, ще я повикам.

Преди да успея да отвърна нещо, го чух да вика:

— Анна, облечи се, Доналд е. Иска да говори с теб.

Бях като парализиран. Опитах се да се насиля да затворя, но не можах. Обзе ме ужасна паника, докато чаках да чуя гласа на Анна.

— Само се шегувах — обади се гласът на Зепо, вместо нейния. — Обзалагам се, че това те накара да се насереш, нали?

Изведнъж краката ми отказаха да ме държат. Седнах разтреперан.

— Доналд? Там ли си?

— Да. — Гласът ми беше слаб. Опитах се да намеря опора в гнева си. — Не мисля, че чувството ти за хумор е много забавно.