Опасни пътища [bg]

Само веднъж се случи нещо неприятно. Бяхме в една кръчма вечерта и към масата ни приближи някакъв младеж.

— Анна! Какво търсиш тук?

Вдигнах поглед към човека, изрекъл думите. Анна му се усмихна весело.

— О, здрасти, Дейв. Трябваше да се сетя, че ще те срещна на това място. Пак течна вечеря, а?

— Хич не ми говори. Обзалагам се, че това, дето го пиеш, не е лимонада, нали?

Анна се подсмихна.

— Различно е. Тук съм с шефа си, така че е позволено. Да ти представя Доналд. — Усмихнах се. — И Зепо. — Опита се да измисли него как да представи.

— Нали не си размислила за утре вечер? — попита новодошлият. Анна кимна.

— Осем часа. Ще дойда.

Той се усмихна.

— Чудесно. Ще се видим тогава. — Кимна към една група в другата част на кръчмата. — По-добре да се връщам. Мой ред е да черпя.

Усмихна се още веднъж на двама ни със Зепо и си тръгна. Седях сковано. Нямах представа кой беше той, но фамилиарното му държане с Анна намекваше за всякакъв вид интимности. А и тя щеше да се срещне с него на следващата вечер. Изпълни ме огромна, изгаряща ревност.

— Някой приятел? — попита Зепо.

— Е, гадже е на моя приятелка — отвърна Анна. — Много е симпатичен, но пие като смок. Каролайн — това е гаджето му, за утре ни е поканила на вечеря и е абсолютно сигурна, че той ще е направил главата още преди да сме приключили. Чудя се как го търпи.

Ободрен, направих опит да бъда великодушен.

— Изглежда приятен.

— О, така е. И пак ще е приятен, когато след около два часа няма да може да се държи на краката си. Това е единствената причина да му се разминава.

Зепо започна да ни разказва за някакъв свой познат с алкохолен проблем — Зепо, изглежда, вечно имаше готова история за всякакви случаи, — но аз само се преструвах, че го слушам.

Неувереността ми беше изчезнала, но все още бях разстроен. Напомнянето, че Анна продължаваше да има свой живот, за който не знаех нищо, беше доста болезнено. Казах си, че би било неправдоподобно да очаквам друго и стига да не пречеше на отношенията ни, това нямаше значение. Но ревността остана. Не исках да се вижда с никого освен с нас. Исках да я притежавам изцяло.

Ядът ми към другите й приятели обаче, знайни и незнайни, се оказа краткотраен. Той не можеше да съществува без нещо, което да го разпалва, а Анна не ми даваше поводи. Вече нямах усещането, че съм само неин работодател. През следващите няколко седмици тримата излизахме заедно по-често от всякога. Почти успявах да се залъгвам, че това щастливо равновесие ще е вечно, и макар някъде в дъното на съзнанието си да знаех, че краят е неизбежен и че ще се стигне до точката, когато щях да стана нежеланият трети, гледах на това като на нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Настоящето, където играех равностойна роля, изглеждаше неизменно.