Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Позволиха му, както на всички останали и не след дълго се качи на един кораб с поклонници, който плаваше за Нуминор — на североизточния край на Острова. По време на плаването от време на време го смущаваха кошмари — някои от тях просто дразнещи, други с ужасни последици, но когато се събудеше разтреперан и разплакан, наоколо винаги имаше кой да го утеши, а след като бе предал живота си в ръцете на Господарката, дори и най-лошите сънища не бяха така страшни. Сега той нямаше свой живот, така че какво като сутрин се събужда разтреперан? Вече не беше търговец на прецизна апаратура, нито ловец на птици, нито кормач на риба — беше нищо, никой, нямаше своя собствена личност, която да защитава от посегателства, обзе го някакво странно спокойствие.

В Нуминор го приеха на „Терасата на изпитанието“ — най-външния пръстен на Острова. Той знаеше, че може да прекара там целия си живот. Господарката призоваваше поклонниците си нагоре стъпка по стъпка, според темпото на невидимия им вътрешен напредък, а човек, чиято душа е омърсена с убийство, би могъл да остане до края на дните си на първото стъпало, зает с някоя неквалифицирана работа. Халигом съзнаваше това добре, но искаше единствено да се отърве от кошмарите, изпращани му от Краля на сънищата, като се надяваше, че рано или късно Господарката ще го вземе под своя закрила, а Сувраел ще го забрави.

Облечен с мека поклонническа роба, той се труди като градинар на най-външната тераса в продължение на шест години. Косата му бе побеляла, гърбът му — превит. В началото кошмарите го спохождаха през месец-два, после все по-рядко и макар че не го изоставиха напълно, той почти не им обръщаше внимание, като че ли бяха случайни спазми от някаква много стара травма. Понякога мислеше за семейството си, което без съмнение го смяташе за мъртъв. Мислеше и за Глейм — завинаги замръзнал в изумлението си, увиснал във въздуха в мига, преди да намери смъртта си. Наистина ли бе съществувал такъв човек? Наистина ли Халигом го беше убил? Сега всичко това му се струваше нереално, станало бе толкова отдавна! Той не чувстваше вина за това престъпление, но си спомняше конфликта между двамата, арогантния отказ на другия да разбере тежкото му финансово положение, момента на сляпа злоба, в който го бе блъснал през прозореца. Да, да. Всичко това се бе случило. „И в онзи момент на ярост — мислеше Халигом — и двамата загубихме живота си.“