Зазоряване

— Добре съм, Сет, благодаря — бързо каза Бела.

И тогава Есме прелетя стаята с голяма покрита чиния в ръцете си. Тя спря, колебаейки се, зад лакътя на Карлайл, нейните широки, тъмнозлатни очи, се спряха на лицето ми. Тя задържа чинията напред и направи срамежлива стъпка към мен.

— Джейкъб — каза тя тихо. Гласът й не беше толкова остър както на другите. — Знам, че е… неприятно за теб, идеята да се храниш тук, където мирише толкова неприятно. Но ще се чувствам много по-добре ако вземеш малко храна с теб. Знам, че не можеш да се прибереш вкъщи, и това е заради нас. Моля те, облекчи малко от угризенията ми. Вземи нещо за ядене. — Тя държеше храната пред мен, лицето и беше меко и молещо се. Не знам как го направи, защото не изглеждаше на повече от двадесет и пет, а и беше бяла като платно, но нещо в изражението й ми напомни за майка ми.

Боже.

— Ъм, да, разбира се — измънках. — Предполагам. Може би Лия още е гладна или нещо такова.

Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я далече, на една ръка разстояние. Щях да я зарежа под някое дърво или нещо такова. Не исках да я карам да се чувства зле.

Тогава се сетих за Едуард.

— Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.

Не го погледнах, за да видя дали беше съгласен. По-добре да беше. Кръвопиецът ми беше задължен.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Есме, усмихвайки ми се. Как каменно лице можеше да има трапчинки, по дяволите?

— Ъм, благодаря — казах аз. Лицето ми беше топло — по-топло от обичайното.

Това е проблемът от мотаенето с вампири — свикваш с тях. Започват да объркват начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.

— Ще се върнеш ли по-късно, Джейк? — попита Бела, докато тъкмо се опитвах да избягам.

— Ъм, не съм сигурен.

Тя притисна устните си една към друга, сякаш се опитваше да потисне усмивка.

— Моля те? Може да ми стане студено.

Вдишах дълбоко през носа си и тогава осъзнах, твърде късно, че това не беше добра идея. Смърдеше.

— Може би.

— Джейкъб? — Есме ме повика. Пристъпих към вратата, когато тя продължи. Направи няколко стъпки след мен. — Оставих кошница с дрехи на верандата. За Лия са. Изпрани са — опитах се да не ги докосвам много. — Тя се намръщи. — Имаш ли нещо против да й ги занесеш?

— Заемам се — измърморих аз и се измъкнах през вратата преди някой да се опита да ми припише още нещо.