Шестте свещени камъка
- Автор: Райли Матю
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шестте свещени камъка». Краткое содержание книги:
Разгадаването на тайната на Седемте древни чудеса на света беше само началото… След вълнуващите подвизи в „Седемте смъртоносни чудеса“ свръхвойникът Джак Уест младши и верният му екип от търсачи на приключения са отново на ход.
Тайнствена церемония, извършена на неизвестно място, стартира обратното броене преди катастрофа, която ще доведе до унищожаване на живота на Земята.
Но има една последна надежда… Ако Джак и отрядът му успеят да намерят и възстановят древно устройство, известно като Машината. Само че единствените данни за Машината се съдържат в митичните Шест свещени камъка, отдавна загубени в мъглата на историята. Така започва надпревара за Камъните и критично важното знание, съдържащо се в тях. Но в хода на страхотното приключение Джак и хората му ще открият, че не са единствените, които търсят Камъните и че има други играчи, чиято цел съвсем не е спасението на света.
Третият му бе познат. Беше китаец, по-възрастен, с гневен поглед. Това бе полковник Мао Гонли от Китайската народна армия, когото Джак бе видял за последен път в системата от капани на Лао Дзъ. Бе го оставил да се дави в дима на газова граната, а на всичкото отгоре му бе счупил и носа.
Четвъртият обаче бе човек, когото Джак познаваше отлично. Реши (правилно), че двамата по-млади бойци са негови лакеи. Русокос и синеок, четвъртият бе американски полковник, известен с позивната Вълка. Джак не го бе виждал от години и беше повече от щастлив, че е така.
Вълка разглеждаше Джак — безпомощен по гръб и прикован към пода на ямата — с особено изражение.
После се усмихна и каза:
— Здравей, синко.
— Здравей, татко — отговори Джак.
Мъжът над него бе Джак Уест-старши.
Джонатан Уест-старши — Вълка — гледаше сина си.
Зад него — скрита от погледа на Джак — се простираше вътрешността на огромна подземна мина. В нея стотици едва държащи се на краката си изпити етиопци бяха накацали по високите десетина етажа строителни скелета, въоръжени с мотики и лопати, и снемаха пластове уплътнена през вековете земя от древни каменни сгради.
— Isopeda isopedella — бавно каза Вълка, но гласът му въпреки това отекна из огромната пещера. Джак не отговори. — Обикновеният паяк ловец — поясни Вълка. — Едър, дългокрак, характерен за Австралия. Подобен по размер и известност на тарантулата, макар за него да е известно, че може да израсне до повече от петнайсет сантиметра дължина. — Джак продължаваше да мълчи. — Но въпреки страховития си външен вид паякът ловец не е смъртоносен. Може да се каже дори, че изобщо не е опасен. Ухапването му би причинило само временна локална болка. В този смисъл е заблуда, фалшификат. Животно, опитващо се да маскира с размер и сила своята неефективност… в значителна степен като теб. Никога не съм харесвал позивната ти, Джак.
По челото на Джак се стече капка пот.
— Къде са приятелите ми? — попита той с дрезгав глас, гърлото му бе пресъхнало. Имаше предвид Стреч, Мечо Пух и Астро — никой от групата не бе успял да се спаси при преследването край Абу Симбел.
В същия момент Вълка дръпна Астро до себе си. Младият американец изглеждаше наред, но най-странното бе, че не носеше белезници. Не каза нищо, само студено погледна надолу към Джак.
„Нима Астро е бил човек на Вълка през цялото време?“, запита се Джак. Подобна възможност не бе изключена. Но не, беше убеден, че е разпознал в Астро, свестен човек. Как бе възможно да е бил подставено лице?
— А другите двама?
— Не мисли за тях — отговори Вълка. — Те със сигурност ще те надживеят, макар и не с много. В момента разговаряхме за недостатъците на позивната ти, синко.
— Не съм я избирал аз. Никой не избира сам позивната си.
Вълка отмести поглед, после внезапно попита:
— Как е майка ти? Колкото и да се мъча, не мога да я открия. Сякаш самата тя не го желае.
— И защо ли? — каза Джак.
Обяснението за неблагополучията в брака на родителите му изискваше да се познава бащата на Джак.
С могъща физика и изключителен ум, Джон Уест-старши бе интелектуално суетен, убеден в превъзходството си, независимо за какво ставаше дума. Като стратег той нямаше равен на себе си в Съединените щати, методите му бяха дръзки, безжалостни и — най-важното — успешни. Постиженията обаче само разпалваха вярата му, че е всемогъщ.
Но когато тази безкомпромисна ожесточеност се бе настанила в брака му и бе придобила физически форми, майката на Джак бе изоставила Уест-старши и — за да го вбеси максимално — бе потърсила и получила развод в австралийски съд — австралийски съд, моля ви се!
След това сякаш бе изчезнала от лицето на света, но всъщност бе намерила убежище в отдалечения град Брум, в Западна Австралия, недалеч от фермата на Джак.
Вълка сви рамене.
— В момента тя няма значение. Но когато всичко това приключи, ще си поставя за цел да я намеря.
— Ако можеше да ни види сега… — обади се Джак.
— Ти се справи добре с Маршал Джуда в надпреварата за Седемте чудеса — каза Вълка. — Джуда беше умен. Но налагаше ли се наистина да го хвърлиш в турбината на самолет?
— Е, поне не го разпънах.
Чертите на Вълка се втвърдиха.
— Джуда работеше за мен. Точно както някога и ти би могъл да работиш за мен. В крайна сметка провалът му, макар и достоен за съжаление, не беше пълен. Защото Тартар бе само началото. В момента сме изправени пред много по-голяма мисия — отклоняването на Тъмната звезда и спечелването на наградите. А както знаем, Мощта на Тартар наскоро бе неутрализирана от общите ни врагове — японското Братство на кръвта. — Джак не знаеше това и изглежда, издаде този факт с лицето си. — Не го ли знаеше? — усмихна се Вълка. — Не си чул за церемонията, извършена от тях по време на лятното равноденствие при Втората пирамида под Великденския остров — географски противостояща на Гиза? Някои от нас искат да управляват света, Джак, други като теб държат да го спасят, а има и трети — като нашите вманиачени на тема чест японски приятели, — които искат да му сложат край… Те бяха онези, които забиха самолета в Бурж ал Араб, за да унищожат Огнения камък. Пак те устроиха засада на британските командоси на кея в Абу Симбел. Смъртта не ги плаши. Да си камикадзе, изглежда, е в кръвта им и те възприемат саможертвата като върховна чест.