Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Вече ти казах, че няма да споря с теб относно закона. Това е работа на адвокатите. Преди беше разумна, Берта, каква полза нещата да стигат до крайност?
— Какво мило същество си ти! — засмя се тя. — И колко убедително!
— Аз съм доста скромен човек, струва ми се, но не съм убедителен и го съзнавам. Иска ми се да бях.
— Онези, които вече веднъж си убедил, надали ще се оставят да ги убедиш отново. Невинаги ги убеждаваш за хубави неща, нали?
— Искаш да се караме за всичко. Не даваш възможност да се разберем.
— Нещата изобщо не вървят, когато не върви и между съпрузите.
Чарлс я изгледа гневно, след това сведе поглед към пода и изсвири няколко такта от една мелодия.
— Защо свириш? — попита тя.
— Стига, Берта, не ставай глупава.
— Някога беше джентълмен. Само простакът свири с уста в отговор на думите на една дама — каза тя и внезапно протегна разтрепераната си ръка, сякаш се опитваше да стисне някого.
— Е, не се сърди. Да караме едно по едно. За Бога, кажи ми какво искаш и да приключваме.
— Трябва да ме признаеш пред всички за своя съпруга — отвърна тя с решително спокойствие, вдигна лице, затвори уста и смръкна предизвикателно през разширените си ноздри.
— Стига, Берта, какво хубаво може да произтече от това?
— За теб малко, вероятно.
— А за теб нищо.
— Тази лъжа няма да мине — изсмя се тя жестоко.
— Берта, Берта, може да се мразим, щом така искаш. Но не е ли по-добре да се опитаме да постигнем съгласие? Нека поне за малко да поговорим разумно.
— Ти се опита да ме убиеш, злодей такъв!
— Глупости — пребледня той. — Как можеш да говориш така… как можеш? Нима можех да не се намеся? Трябва да си ми благодарна за стореното
— Ти се опита да убиеш — кресна тя.
— Знаеш, че не е вярно. Взех ножа от ръката ти и така спасих два живота. Ти сама нарани ръката си, не аз.
— Негодник, проклет негодник! Иде ми да те убия!
— Толкова по-зле за теб, Берта.
— Иска ми се да лежеше мъртъв и аз да докосвам с ръка лицето ти, за да се уверя.
— Ето, пак се ядоса. Мислех, че за малко сме прекратили бурите и истериите и че ще можем да поговорим, да се разберем за нещо. В крайна сметка не е нужно да прекарваме няколкото си минути заедно в насилие.
— Насилие ли, нещастнико? А кой започна?
— Какво искаш да кажеш, Берта?
— Оженил си се за тази жена… Знам всичко… Въпреки че аз, законната ти съпруга, съм още жива. Ще накарам да те изпратят в наказателна колония, двуличен негоднико!
— Защо трябва да крещиш с пълно гърло? — попита той и най-сетне се ядоса. — Иска ти се да ме беше убила, така ли? Е, и на мен ми се иска. Бях твърде добър с теб и твърде дълго ти позволих да ме тормозиш.
— Ха, ха, иска ти се да ме отстраниш от пътя си ли?
— Ти сама ще го направиш. Не можеш ли да почакаш, не можеш ли да ме изслушаш, не можеш ли да проявиш малко здрав разум поне за миг? Какво искаш, какво? Искаш да ти дам и последната си пара и да ме оставиш без нищо ли?
— Аз съм ти съпруга и имам права.
— Чуй ме, не е нужно да обсъждам този въпрос, защото вече знаеш какво е мнението ми по въпроса.
— Знаеш какво смята брат ти Хари.
— Знам какво е в негов интерес да мисли.
— Нямаше да посмееш да го кажеш, ако той беше тук, страхливецо!
— Освен това не давам и пет пари какво мисли той.
— Ха, ха, ха!
— Но дори и да беше истински брак, какъвто никога не е бил, собственото ти поведение щеше да го разтрогне.
— Значи признаваш, че си се оженил за тази жена?
— Няма да говоря с теб за това. Как ще действам, как може да действам или как съм действал си е моя работа. Никога няма да направя нищо въз основа на допускането, че някога съм се женил за теб, уверявам те.
Високата жена се изправи, протегнала ръце към него, разперени и опипващи, все едно дърпаше завеса. Не каза нито дума, но незрящите й очи, вперени в него, премигваха нервно — доста неприятна гледка.
Пое си въздух два-три пъти дълбоко и продължително, почти се разплака, след това, без да каже нищо и без да помръдне повече, седна, ужасно пребледняла и озлобена.
За доста дълго време старата кримка изгуби нишката на разговора. Чарлс чу нечии стъпки недалеч. Реши, че неговата неразумна Берта ще получи пристъп, затова отвори вратата и силно извика Милдред.
Наистина бе госпожа Тарнли.
— Ще й донесеш ли малко вода или каквото там трябва да пийне. Мисля, че й прилоша. Побързай, моля те.
Милдред отмести свъсения и любопитен поглед от единия към другия.