Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Господарят на Грейндж се приближи, вдигна поглед и видя, че Том стои наблизо с вид на човек, който иска да каже нещо. Госпожа Тарнли бе отстъпила малко назад и явно не бе сигурна как ще му се отрази всичко това.
— Е, Том, Чъб ще ни даде коня — оповести Чарлс. — Да отидем в обора, трябва да поговорим.
Том докосна шапката си, все още вперил поглед в лицето му с въпросително и злокобно изражение.
— Нещо конкретно ли имаш да кажеш, Том? — попита господарят, завладян от внезапното предчувствие за ново нещастие.
— Нищо, сър, но господарят Родни Райдел дойде от Уикфорд.
— Той е тук, така ли? — попита Чарлс и внезапно пребледня още повече.
— Тръгна си, сър.
— Тръгна си, така ли? Е, значи няма нищо особено.
— Само че, сър, той доведе със себе си двама мъже.
— Какво искаш да кажеш? Да не би… Какви мъже доведе?
— Ами просто полицаи, струва ми се… Така трябва да е, защото извършиха арест.
— Какво?
— Той написа заповед, връчи ми я и ме разпита, обаче аз не можех нищо да му кажа, господине. Попита къде сте вие и аз му казах, каквото ми заръчахте — че ви няма, той изслуша разказа на господарката и после я накара да се закълне, че казва истината, и направи същото и с останалите: с госпожа Тарнли, с момичето и със сляпата жена. Заяви, че трябва да я арестуват за убийство или и аз не знам за какво, обаче рече, че няма да приеме гаранция за нея, така че я вързаха и я отведоха в затвора в Уикфорд, струва ми се.
— Разбира се, как не… така значи? — Чарлс сякаш всеки момент щеше да се строполи на земята, толкова бе пребледнял и толкова безсмислен бе впереният му в Том поглед. — Но… но… кой го повика. Не съм аз. Кой го повика, мамицата му? Не съм аз. Кой е господарят тук? Кой, по-дяволите, е повикал този досаден негодник от Уикфорд? — Гласът на Чарлс се бе извисил в крясък, докато яростно разтърсваше Том за яката.
Том отскочи леко назад и отговори, стиснал яката си на мястото, където го държеше господарят му.
— Не знам… Не съм аз и май никой не е. Съвсем наблизо е от тук до общинската мера. Никой не го е викал от Грейндж… Сигурен съм, че никой не е излизал оттук, съвсем никой, абсолютно съм сигурен.
— Какво е това, какво е това, какво, по дяволите, е всичко това, Том? — попита господарят, тропна с крак и размаха юмрук във въздуха като обезумял. — Защо позволи да я отведат… защо му позволи да я отведе, мътните да те вземат? Иде ми да те бутна от онази скала и да те смажа.
— Ами, господарю — поде Том и отстъпи още крачка-две назад, самият той вече пребледнял и уплашен, вдигнал отворената си длан донякъде укорително, — защо обвинявате мен? Какво можех да направя срещу силата на закона? Пък и откъде да знам какво си мислите и че не сте изпращали никого да го повика. Никой, освен новините, които пътуват бързо и кой може да ги спре? Нито аз, нито вие — тросна се Том. — Сам е дошъл и я арестува.
— Мили Боже! Свършено е. Надявах се, че ти няма да позволиш да ме тъпчат и да оскърбяват дома ми, смятах те за мъж, Том. Къде е конят ми? Ще го стигна! Ще запомни той този ден! Проклетият Родни, да идва така в дома ми с копоите си, за да разчиства стари сметки и да ме оскърбява!
Размахал стиснатите си юмруци, Чарлс Феърфийлд профуча през двора на обора, предпазливо следван от Том Клинтън.
ГЛАВА 40
ПРЕСЛЕДВАНЕ
Тъй като не бе сигурна как господарят й ще приеме заговора за ареста, Милдред Тарнли благоразумно си замълча и се оттегли почти до вратата на кухнята, докато навън се вихреше спорът. От време на време надникваше, за да провери как се развиват нещата, но се преструваше, че всъщност е заета с тенджерите и с парцалите. След малко вътре влезе Том, разгорещен и намусен.
— Ще дойде ли тук — попита Милдред.
— Няма — отвърна Том.
— Къде е?
— Тръгна към Уикфорд — отговори Том, — язди през общите земи.
— Към Уикфорд, така ли?
— Да, към Уикфорд, ако не го настигне по пътя. А когато се срещнат — той и господарят Родни, — положението ще стане много напечено, така да знаеш. Аз самият щях да тръгна с него, ако имаше какво да яздя, понеже един трудно ще се изправи срещу трима.
— Няма нужда да ми казваш! — възкликна Милдред и пусна парцала вертикално на пода и се облегна неподвижно на пръчката.
— Какво да ти казвам?
— Че ще стане напечено, както стана преди.
— Познаваш ги Феърфийлд, имат гореща кръв. Не обичат да стоят и да си мируват. Кипне ли им кръвта, веднага вдигат ръка.
— Ама за какво ще се бие — надявам се, не за тази сляпа дъртачка.
— Искам халба бира — заяви Том и смени посоката на разговора.