Пан Володиовски

Познах го веднага, макар че беше гол, отслабнал, а брадата му пораснала до пояс, защото от по-рано вече беше продаден на галерата… Гледам аз него, а той мене; позна ме също… Не си казахме нищо… Ето какво ни беше сполетяло двамата! Но омразата помежду ни още беше такава, та не само че не се поздравихме като хора, ами злобата избухна у нас като пламък и чак радост обхвана сърцето на всекиго, че и врагът му трябва също да страда… Още същия ден корабът тръгна на път. За голямо чудо трябваше на едно весло да работя с най-големия си неприятел, от една паница да ядем остатъци, които у нас кучетата не биха яли, една тирания да понасяме, един въздух да дишаме, заедно да страдаме, заедно да плачем… Плавахме по Хелеспонт, а после по Архипелага… Там е остров до остров и всичко в турски ръце… Двата бряга също… Целият свят!… Тежко беше. Денем неизразима горещина. Слънцето така пече, та сякаш дори водата гори от него, а когато тия блясъци започнат да треперят и да скачат по вълните, човек би казал, че пада огнен дъжд. Пот се лееше от нас, а езикът ни засъхваше, залепен за небцето… Нощем студът ни хапеше като куче… Надежда отникъде — нищо, само мъка, жал за изгубеното щастие, мъка и убийствен труд. Думите не могат да изразят всичко това… В едно пристанище, вече на гръцка земя, видяхме от борда ония славни развалини на храмове, издигнати още от древните гърци… Колона се издига там до колона сякаш от злато, а то мраморът е пожълтял така от старост. И се вижда добре, защото се издига на голо възвишение и небето там е като тюркоаз… После плавахме покрай Пелопонез. Ден следваше след ден, седмица след седмица, а ние с Дидюк не си бяхме казали нито дума, защото още упоритост и ожесточение живееха в нашите сърца… Но постепенно под Божията ръка взехме да омекваме. От тежкия труд и променливото време грешните ни меса почнаха почти да падат от костите; раните, нанасяни от камшика, гноясваха на слънцето. Нощем се молехме за смърт. Щом задряма, чувам как Дидюк казва: „Христе, помилуй! Светая пречистая, помилуй! Дай умерти!“ Той също чуваше и виждаше как аз протягах ръце към Богородица и нейното дете… И сякаш морският вятър издухваше омразата от сърцата… Все по-малко, все по-малко… Накрай, когато оплаквах себе си, оплаквах и него. Вече другояче поглеждахме един към друг… Нещо повече; почнахме да си помагаме. Когато се изпотях и капнех до смърт, той гребеше сам; когато с него станеше същото, тогава аз… Донесат ли паницата, всеки гледа да има и за другия. Но гледайте, ваши милости, какво нещо е човешката природа! Направо казано, ние вече се обичахме, но никой от нас не желаеше да признае това пръв… Корав човек беше той, украинска душа!… Докато веднъж бяхме страшно зле и ни беше много тежко, а разправяха през деня, че на другия ден ще се сблъскаме с венецианската флота… Храната също беше оскъдна и скъпяха всичко освен бича… Дойде нощ; ние стенем тихо и — той посвоему, аз помоему — се молим още по-горещо; гледам при светлината на месеца — сълзите му текат на струи по брадата. Сърцето ми се развълнува и казвам: „Дидюк, ами нали сме земляци, я да си простим провиненията.“ Като чу това — Боже, мили! — че като се разплака човекът му, че като скочи, та чак веригите му издрънчаха. През веслото паднахме в прегръдките си, зацелувахме се и заплакахме… Не мога да кажа колко дълго стояхме прегърнати, защото тогава бяхме забравили всичко, само се тресяхме от ридание…