Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви, синьор Савини! — рече.
Той вдигна нагоре очилата си за кураж, ала тя вече се бе обърнала, преди да успее да й прошепне името си:
— Алдо.
Тя не го чу. Вече крачеше между рафтовете с книги и мисълта й беше далече оттук. И в традицията на великите рицарски нрави, на която Алдо Савини бе такъв почитател, той никога повече не я видя.
Двайсет и осма глава
Посланикът
Когато Жюл Ардуен-Мансар, главен архитект на двореца „Версай“, показа на Корадино плановете за онова, което той наричаше „Залата на огледалата“, дори и стъкларят за момент си помисли, че е невъзможно да бъде направено. Трябваше да има двайсет и едно големи огледала, всяко от тях с двайсет и един панела. Всеки панел трябваше да бъде изящен, плосък, истински и с кристалночисто отражение. Стъклото трябваше да изглежда като едно цяло, без никакви нарушения на отразения образ. Освен това, всяко огледало трябваше да отразява точно прозореца срещу него, така че външната и вътрешната светлина да си подадат ръце и да създадат, по думите на Ардуен-Мансар, най-светлата зала на света. Също така по тавана щеше да има фантастична серия фрески, изобразяващи живота на краля и чудесата на Франция. Те пък щяха да бъдат нарисувани от кралския художник Шарл льо Брюн и неговите чираци.
Самият Льо Брюн се въртеше непрекъснато около Корадино и безмилостно разпитваше стъкларя за посоката на светлината, за ъгъла на отражение и за последиците от това за неговите рисунки. Бавно и постепенно неговите великолепни фрески започнаха да оживяват — високо над пода в стратосферата се носеха гълъби, гологърди красавици си почиваха на дебели облаци, наблюдавайки златните триумфални каляски на краля. Корадино веднага разпозна сродния талант, но същевременно осъзна с още по-голяма сила задачата, която му беше поставена. Защото всички тези красоти трябваше да се отразяват от неговите огледала.
Даже и дизайнерът на великите градини, Андре льо Нотр, посети залата, за да провери как неговото изкуство ще бъде отразено от огледалната стена.
Въпреки резервите си обаче Корадино скоро установи, че има на свое разположение цялата помощ, която му беше необходима — срещи с дърводелци и зидари, помощта на най-новите измервателни уреди, математици от Париж. Стъкларските пещи, разположени нарочно в кухните на двореца, бяха оборудвани отлично, а Жак Шовир работеше упорито и напредваше бързо. Докато Корадино му предаваше занаята си, момчето разцъфтя и постепенно майстор и чирак започнаха да изработват все по-големи и по-големи панели. С течение на времето на Корадино все по-рядко му се налагаше да претопява повторно творбите на Жак, а към края на първия му месец в Париж Жак вече бе изработил първия си поносим, квадратен огледален панел.
Вечер Корадино се връщаше в своята добре обзаведена къща в близкото селце Трианон. С шестте си стаи, прислужницата и малката зеленчукова градинка, тя бе далеч по-луксозна от всичко, което бе виждал, след като бе принуден да напусне двореца „Манин“. Постепенно той започна да се отпуска — да усеща за първи път от много години насам, че не го следят. Понякога, когато на залез-слънце стоеше в края на градинката си и наблюдаваше израстването на огромния палат, с чаша хубаво френско вино в ръка, мислейки си за Леонора, той беше почти щастлив.
Новопридобито чувство на сигурност, на което не му беше съдено да се радва дълго.
В онзи знаменателен ден, когато първите сребърни панели бяха поставени на местата си в Залата на огледалата, Корадино стоеше с ръце на кръста и надзираваше подреждането им в едно единно цяло. Около него се бе насъбрала доста голяма тълпа, начело с Жюл Ардуен-Мансар и Андре льо Нотр. Привилегирована компания наистина, която накрая бе възнаградена за търпението си, когато огледалото беше завършено. Всички се отдръпнаха няколко крачки назад и ахнаха. В залата се възцари тишина, докато присъстващите разглеждаха творението. Огледалото се извисяваше високо над хората, безупречно и кристалночисто, поставено във великолепна позлатена рамка, която придържаше отделните панели перфектно, превръщайки ги в уловена в злато светлина. Освен собствените си отражения насъбралите се зърнаха в огледалото наполовина завършените градини и наполовина завършените езера, които се простираха чак до хоризонта — докъдето ти око види, като същинско оптическо чудо. Произведението бе действително чудо и присъстващите можеха само да гадаят какви още други невероятни неща могат да очакват, когато цялата огледална стена бъде завършена. Никой не смееше да помръдне, никой не смееше да откъсне очи от огледалото. Даже и приглушените разговори постепенно замряха. Ала не единствено поради възхищението и преклонението пред майсторството, на което ставаха свидетели. Присъстващите мълчаха и поради присъствието на едно величие. В залата се бе появил самият крал Луи XIV.