Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Обърна се към Жак и повтори:
— Просто се старай да докосваш колкото е възможно по-рядко тази смес. Ето! — демонстрира, като използва две малки парчета кожа, с които извади вече амалгамираното стъкло. — Сребърно-живачното покритие изсъхва много бързо, виждаш ли? От горещината на фурната е станало почти като пергамент.
Жак съзерцаваше с благоговение изстиването на съставките и докато гледаше, размазаното му отражение постепенно стана ярко и отчетливо.
— Така. Значи видя, че там, където срязах балона, ръбовете са неравни, нали? Оглаждаме ги по същия начин, със същия нож и с металните шаблони. — Приведе думите си в действие. — Необходимо е да счупиш само повърхността на покритието, тъй като, както сам виждаш, стъклото си се чупи само и много лесно по линията, която си направил. Тук ще си имаме много такава работа, тъй като, както знаеш, главните огледала в двореца ще трябва да бъдат извити, а за тази цел ще се нуждаеш ето от това. — Вдигна една гъвкава метална лента и я изви в съответната форма. Жак кимна, а той се обърна обратно към огледалото, което вече беше поставено на подложките за рязане. — Накрая вземаме замшева кожа — направи го, — топваме шамоата в стипца и полираме прецизно повърхността, както за да я защитим, така и за да я направим по-бляскава. Ето, виждаш ли?
Жак не бе допуснал, че огледалото би могло да бъде и по-ярко, но сега то като че ли пееше. Изумлението и възхитата му се изписаха съвсем ясно по лицето му и Корадино усети, че чиракът му има много въпроси.
— Майсторе, но как тогава другите правят огледала?
— Огледалата съществуват от незапомнени времена. Арабските неверници някога излъсквали щитовете си, за да се оглеждат. Но други нации правят опити да изработват стъклото тънко, от едно парче, сякаш правят пай. Резултатите са задоволителни, но по този начин те никога не биха могли да направят голямо огледало — защото стъклото изстива и се втвърдява, и става неравно, на буци. Но с дъха си можем да направим толкова голям балон, колкото дъхът ни позволява, а когато третираш стъклото като цилиндър, размерите му надминават най-малко два пъти формата, която си направил. Това си е проста математика — допълни и сви рамене, за да намали възхищението в очите на Жак. Но в тях видя и още нещо — ръцете на момчето вече го сърбяха да се насочи към огъня, точно както и неговите преди.
Знам си, че бъбрих достатъчно, че когато говоря за работата си, изричам много повече думи, отколкото обикновено. Онези, които ме познават, вероятно ме мислят за затворен като стрида. Но нека ми заговорят за стъкло — тогава ще видят какъв папагал мога да бъда! Стига толкова!
И после изрече думите, които никога не бе допускал, че ще каже:
— А сега е твой ред!
Двайсет и седма глава
Рицарят
Синьор Алдо Савини, куратор на редките книги в библиотека „Сансовиниана“ на площад „Сан Марко“, бе значително изненадан, когато една руса красавица го помоли да й помогне да свали златните архиви на производителите на стъкло и огледала от седемнайсети век. Но тя трябва да е регистриран читател. Погледна дискретно съвсем прясно ламинираната й читателска карта — да, както се виждаше по името й, беше венецианка. Той сви рамене и й подаде чифт тънки памучни ръкавици от близката кутия.
— Трябва да ги сложите, синьорина, защото томовете са много стари и крехки. Освен това трябва да използвате поставения там стенд за книги, за да намалите до минимум повредите от отварянето, както и да разгръщате страниците само с ламинирания маркер. В никакъв случай не докосвайте самата хартия!
Синьорината кимна, приемайки на сериозно всичките му инструкции. Очите й бяха зелени, но със сребърни точици в центъра — с цвета на маслиновите листа в селото, където Алдо Савини бе израснал. На библиотекаря рядко му се случваше сърцето му да се разтупти, затова сега бутна нагоре очилата на носа си така, както правеше винаги, когато беше притеснен от нещо. Алдо Савини все още нямаше четирийсет, а под служебния му пуловер и вратовръзката биеше едно романтично сърце. Докато помагаше на госпожицата да свали томовете от съответната дата, златистата й коса погали ръката му и той пое с наслада уханието на кокосовия й шампоан, което се сливаше с аромата на стара кожа и велен от книгите. А когато тя му се усмихна и му благодари, той реши, че ще се изправи и срещу дракони заради синьорина Манин.