Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Джолиън старши не се съгласи; смяташе, че е безсрамие да се приказва така; не бе достигнал онази възраст, когато и Форсайтовци дори — отърсили се от илюзиите и принципите, за които са държали по практични съображения, без да са вярвали някога в тях, отърсили се от всякакви телесни наслади, осъзнали в цялото си същество, че не им остава вече на какво да се надяват — събарят преградите на сдържаността и казват неща, които не са смятали, че са способни да изрекат.
И той може би вярваше в „доброто“ и „злото“ толкова, колкото вярваше и синът му; но, както би се изразил сам: не се знае… не може да се твърди; може и да е така; а защо с едно неуместно изказано недоверие да се лиши човек от възможна изгода?
Свикнал да прекарва почивките си на планина, при все че (като истински Форсайт) не си позволяваше никакви приключения или безразсъдства, той обичаше страстно планината. И когато приказната гледка („уморителна, но възнаграждаваща“, както беше писано в „Бедекера“) се разстелеше пред него след усилието на изкачването, той усещаше несъмнено съществуването на някакво велико, достойно начало, увенчаваща безсредна суетня, незначителните пропасти и смешните, дребни оврази в живота. Това усещане беше може би най-голямото доближаване до религията, на което беше способен практичният му дух.
Но много години бяха минали, откакто не бе ходил на планина. След смъртта на жена си бе ходил с Джун две лета подред и бе разбрал с огорчение, че неговото време за излети е изтекло.
Отдавна вече беше чужд за внушаваната от планината вяра в някакъв порядък свише.
Знаеше, че е остарял, и все пак се чувстваше млад; а това го смущаваше. Смущаваше го и го изненадваше мисълта, че той, винаги така предпазлив, беше баща и дядо на хора, обречени сякаш на крушения. Не можеше да каже нищо против Джо — какво можеше да се каже против това любезно момче? — но животът му беше несполука. Съдбата на Джун не беше по-добра. Това приличаше на предопределение. А човек с характера на Джолиън старши не разбираше какво е предопределение, нито можеше да го приеме.
Когато писа на сина си, той се надяваше на някаква сполука. Още на бала у Роджър разбра съвсем ясно как стоят нещата — умееше да съобразява много по-бързо от повечето хора, — а като имаше пред очи примера на сина си, разбираше по-добре от всеки Форсайт, че бледният плам обгаря крилата на всеки мъж, все едно иска ли, или не иска той.
В дните преди годежа на Джун, когато беше неразделна с мисис Соумс, той бе видял Айрин достатъчно, за да почувства очарованието й. Тя не беше прелъстителка, нито дори кокетка — изрази, близки до сърцето на неговото поколение, което обичаше да определя понятията с хубава, обобщаваща и неточна дума, — но беше опасна. Не би могъл да каже точно защо. Ако се опитахте да му обясните, че у някои жени прелъстителността е вродена и дори не зависи от собствената им воля, той би отговорил само: „Глупости!“ Айрин беше опасна, и толкова. Той искаше да затвори очи пред тая опасност. Щом съществува — съществува; но той не иска да слуша за нея… иска само да спаси по положението и душевното спокойствие на Джун. Все още се надяваше, че тя може да му бъде отново утеха.
И написа писмото. Отговорът не му помогна. Мнението на Джолиън младши за срещата се изразяваше всъщност само със странното изречение: „Предполагам, че е понесен от течението“ Течението! Какво течение? Какви бяха тия новоизмислени приказки?
Той въздъхна и пусна последните книжа във вътрешния джоб на чантата; много добре знаеше какво значи „течението“.
Джун излезе от столовата и му помогна да си облече пардесюто. От костюма и израза на решителното й личице той разбра веднага какво предстои.
— И аз ще дойда — каза тя.
— Глупости, мила. Аз отивам направо в Сити. А не искам да се разтакаш насам-натам.
— Трябва да видя мисис Смийч.
— О, твоите скъпоценни „проскубани пилета“ — изръмжа Джолиън старши. Не повярва на тоя предлог, но замълча. Не можеше да се бори с нейната упоритост.
На гара Виктория я настани в каретата, която бе поръчал за себе си — нещо характерно за него: той не беше дребнав егоист.
— Внимавай да не се умориш, мила — каза той, и си взе файтон за Сити.
Джун отиде най-напред в една уличка из покрайнините на Падингтън, дето живееше „проскубаното пиле“ мисис Смийч — възрастна жена, която ходеше да чисти по къщите, — но след като я слуша половин час да се оплаква и я поутеши временно, се прибра в Станхоп Гейт. Големият дом беше затворен и тъмен.