Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не ми се излиза, боли ме глава.
— Щом те помоля за нещо — отвърна Соумс, — все те боли глава. В такъв случай е добре да поседиш в градината.
Тя не отговори.
Соумс помълча няколко минути; после каза:
— Не зная каква представа имаш за съпружеските си задължения. Не можах да го разбера досега.
Не очакваше отговор, но тя отговори:
— Опитвах се да изпълнявам желанията ти; не по моя вина не съм могла да го върша от сърце.
— А по чия?
Той я погледна косо.
— Преди да се оженим, ти ми обеща да ми върнеш свободата, ако бракът ни не бъде сполучлив. Сполучлив ли е?
Соумс се намръщи.
— Сполучлив! — заекна той. — Щеше да е сполучлив, ако се държеше както трябва.
— Опитах се — каза Айрин. — Ще ми върнеш ли свободата?
Соумс изви глава. Тайно разтревожен, потърси убежище в избухването.
— Да ти върна свободата ли? Не знаеш какво говориш! Да ти върна свободата! Как мога да ти върна свободата? Та ние сме женени, нали? Какви са тия приказки тогава? За бога, да не говорим глупости! Сложи си шапката и да вървим в парка!
— Няма да ми върнеш свободата, така ли?
Той усети странния й трогателен поглед.
— Да ти върна свободата? А какво ще правиш, ако се съглася? Ти нямаш пари!
— Ще се оправя някак.
Той мина няколко пъти напред-назад из стаята; после се спря пред нея:
— Разбери веднъж завинаги, не искам да чувам такова нещо! Иди и си сложи шапката!
Тя не помръдна.
— Навярно — каза Соумс — не искаш да пропуснеш Босини, ако дойде.
Излязоха.
В парка бе минал оня пъстър час от следобеда, когато чужденците и другите сантиментални личности се разхождат в карети, според модата; подходящият, пристоен час за разходка бе настъпил и почти отминал, когато Соумс и Айрин седнаха под статуята на Ахил67.
Отдавна не бе идвал с нея в парка. Това беше една от отминалите вече радости на първите две години от брачния им живот, когато най-голямата му, макар и скрита гордост беше да се чувства пред целия Лондон собственик на тази прелестна жена. Колко следобеди бе седял той край нея, елегантен, със светлосиви ръкавици, с лека, високомерна усмивка, като кимваше на познати от време на време и сваляше шапка!
Той беше пак със светлосиви ръкавици и насмешлива усмивка на устните, но къде беше някогашното чувство в сърцето?
Пейките се опразваха бързо, а той продължаваше да я държи тук, мълчалива и бледа, сякаш й налагаше тайно наказание. Направи веднъж-дваж някоя забележка; тя само навеждаше глава или отговаряше „да“ с уморена усмивка.
Един мъж вървеше така бързо покрай оградата, че хората се обръщаха да го гледат.
— Виж онова муле! — каза Соумс. — Само луд може да бърза така в тая жега!
Погледна я; тя се бе обърнала изведнъж.
— О! — каза Соумс. — Та това е нашият приятел Пирата!
Остана неподвижен, презрително усмихнат; усещаше, че Айрин също не мръдва и не се усмихва.
„Дали ще му кимне?“ — помисли си той…
Но тя не кимна.
Босини стигна до края на оградата и тръгна между столовете като хрътка. Видя ги, спря се изведнъж и свали шапка.
Все така усмихнат, Соумс също свали своята.
Босини се приближи страшно уморен, като човек след тежко физическо усилие; по челото му се стичаха капки пот, а усмивката на Соумс сякаш казваше: „Тежки часове си изкарал, приятелю!…“
— О, и вие ли сте в парка? — запита той. — А ние мислехме, че презирате такива празни занимания.
Босини сякаш не го чу; отговорът му беше към Айрин:
— Бях у вас, надявах се да ви намеря там.
Някой потупа Соумс по гърба и го заприказва; докато разменяше през рамо две-три най-незначителни думи, той пропусна отговора на Айрин, но в същото време реши.
— Тъкмо се прибираме — каза той на Босини; — елате да вечеряме у нас.
В поканата му прозвучаха странно предизвикателство и, още по-странно, вълнение. „Не можеш да ме измамиш — казваха сякаш изражението и гласът му, — но виждаш ли… аз имам доверие в теб… не се страхувам!“
Тръгнаха заедно към Монпелие Скуеър; Айрин беше между двамата. В многолюдните улици Соумс минаваше напред. Не се вслушваше в разговора им; странно решение да проявява доверие ръководеше дори несъзнателното му поведение. Той си казваше като картоиграч: „Не смея да изоставя тая карта… трябва да опитам и нея, каквото и да ми донесе. Нямам кой знае колко възможности“
Облече се бавно. Чу я да излиза от стаята си, да слиза по стълбите и цели пет минути още се въртя в своята гардеробна. После тръгна към долния етаж, като затръшна умишлено вратата, за да ги предупреди, че идва. Намери ги застанали до камината: може би са разговаряли, може би — не можеше да разбере.
67
Паметник в Хайд парк на херцог Уелингтън, победител на Наполеон при Ватерло.