Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
През цялата вечер игра ролята си в тази комедия — много по-дружелюбен към госта от всеки друг път; когато най-после Босини си тръгваше, му каза:
— Елате пак, и то по-скоро; Айрин обича да разговаря с вас за къщата!
В гласа му звучаха отново странното предизвикателство и още по-странното вълнение; но ръката му беше студена като лед.
Верен на решението си, отвърна глава, докато те се сбогуваха; не погледна жена си когато, застанала под висящата лампа, тя пожела на госта лека нощ… Не погледна златистата коса, която блестеше под светлината, нито усмихнатите тъжни устни, нито израза в очите на Босини, който я гледаше, както куче гледа своя господар.
И си легна уверен, че Босини е влюбен в жена му.
Лятната вечер беше задушна, толкова задушна и тиха, че през широко отворените прозорци нахлуваше само още по-тежка задуха. Той лежа така с часове, заслушан в дишането на жена си.
Тя можеше да спи, а той трябваше да лежи буден. И докато лежа буден, затвърди решението си да играе ролята на спокоен и доверчив съпруг.
На разсъмване се измъкна от леглото, мина в своята гардеробна и се наведе през отворения прозорец.
Не можеше да се диша.
Припомни си една нощ от преди четири години — два дни преди брака му; гореща и задушна като тази.
Припомни си как се бе изтегнал на своя тръстиков шезлонг пред прозореца във всекидневната си, на Виктория Стрийт. В една странична уличка долу някакъв мъж блъскаше вратата, една жена изкрещя; припомни си, сякаш ги чуваше и сега, шум от сборичкване, затръшване на вратата, а после — гробна тишина. В призрачното, вече ненужно осветление от уличните лампи се показа подранила поливачка, която измиваше уличната смет; и сега сякаш чуваше бръмченето й, все по-близко и по-близко, докато накрая отмина и заглъхна.
Наведе се още повече от прозореца на своята гардеробна към дворчето долу, видя да просветват първите утринни зари. Очертанията на тъмните стени и покриви се замъглиха за миг, после изпъкнаха ярко.
Припомни си как лампите избледняха в оная нощ по Виктория стрийт; как се облече набързо и изхвръкна на улицата, как покрай домовете и уличните градинки, стигнал до нейната улица, застана пред фасадата на малката къща, безгласна и сива като лице на мъртвец.
И изведнъж в съзнанието му прелетя — сякаш хрумване на болник: „А какво ли прави той, който е влюбен в жена ми… Може би дебне нейде наблизо, търси я, както я търсеше днес. Наблюдава моя дом!“
Промъкна се крадешком през площадката на стълбището до предните стаи на къщата, отдръпна безшумно щорите и вдигна прозореца.
Сив здрач висеше по дърветата на площада, сякаш нощта като огромна мъхеста пеперуда ги бе блъснала с крилете си. Лампите още светеха, съвсем избледнели, но никаква жива душа, никакъв влюбен не се мяркаше наоколо!
После изведнъж, едва чуто, далеко нейде в мъртвия покой, се чу вопъл, сякаш изгонена от рая душа ридаеше по своето изгубено щастие. Чу се отново… и отново! Соумс потрепера. И затвори прозореца. После си каза: „О, пауните крякат в езерото!“
Посещенията на Джун
Джолиън старши стоеше в тесния хол на Бродстейрз и вдишваше миризмата на мушама и херинги, просмукана във всички почтени крайморски пансиони. На едно кресло — лъскаво кожено кресло, разкрило през дупката в горния ляв ъгъл пълнежа си от конски косъм — беше оставена черна пътническа чанта, в която той прибираше книжа, вестник „Таймс“ и стъкло одеколон. Днес имаха заседания управителните съвети на „Златодобивните концесии“ и „Новата каменовъглена компания“ и той заминаваше, защото никога не пропускаше заседание на управителния съвет; „да пропусне заседание на управителния съвет“, би било ново доказателство, че започва да остарява, а такова нещо неговото форсайтовско честолюбие не можеше да допусне.
Докато прибираше нещата, изглеждаше, че очите му могат всеки момент да пламнат от гняв. Така святкат очите на ученик, притиснат до стената от наобиколили го другари; но той успява да се овладее, уплашен от страшното несъответствие на силите. Джолиън старши също се владееше и с властната си, постепенно отслабваща сдържаност, все още потушаваше раздразнението, предизвикани от някои събития в живота му.
От сина си бе получил едно глупаво писмо, в което момчето се омотаваше в общи фрази, за да не отговори на един общ въпрос. „Видях Босини — пишеше Джолиън младши; — той не е престъпник. Колкото повече гледам гората, толкова повече се убеждавам, че те не са нито добри, нито лоши, а просто смешни или трогателни. Но вие вероятно няма да се съгласите с мен!“