Тъгата на сукубата

— Обри не би могла да оцелее сред природата.

Почесах я по главичката, но тя бе по-заинтересована да облизва мазнината от парченцата. Отворих торбата и открих, че бе пълна с различни хамбургери.

— Не знаех какво искаш — обясни Картър, докато вадех един чийзбургер.

Захапах го, разтапяйки се от вкуса му; благодарна, че натрупването на тегло и холестерол вече не важеше за мен.

— Ей, почакай. Ти наистина ли ходи до «Макдоналдс»?

— Аха.

Преглътнах.

— Просто излезе? Преди малко?

— Аха.

— Що за охранител си? А ако нефилимът беше дошъл да ме нападне?

Той ме изгледа и вдигна рамене:

— Изглеждаш ми съвсем добре.

— Не си много добър в това.

— Кой беше на телефона?

— Сет.

— Писателят?

— Да. Искаше да излезем днес. Казах му, че съм болна.

— Горкото момче. Късаш му сърцето.

— По-добре това, отколкото да му се случи нещо друго.

Свърших със сандвича си и посегнах за друг. Обри ме погледна с надежда.

— Какво ще правим днес?

— Нищо. Аз поне няма да излизам, ако това имаш предвид.

— Така няма да привлечем вниманието на нефилима. — Той огледа апартамента ми и направи гримаса, тъй като не отговорих. — Очертава се дълъг ден. Надявам се поне да имаш кабелна телевизия.

Прекарахме останалата част от сутринта всеки за себе си. Позволих му да използва лаптопа ми и видях, че сърфира в е-Вау, макар че нямам идея какво точно търсеше. Що се отнася до мен, в крайна сметка останах по пижама. Наметнах върху нея един пеньоар и се заех добре да обмисля всичко. Опитах се да звънна на Роман — знаех, че така или иначе ще ми се наложи да говоря с него, но успях само да оставя съобщение на гласовата му поща. Затворих с въздишка и реших да се сгуша на кушетката с книгата, която Сет ми бе препоръчал в един от имейлите си.

Точно когато бях в състояние отново да мисля и открих, че съм смелила обилната закуска, поради което имам нужда от обяд, Картър внезапно погледна над лаптопа като ловджийско куче, душещо вятъра.

— Трябва да тръгвам — рязко каза той и се изправи.

— Какво? Какво има?

— Аурата на нефилима.

Изстрелях се нагоре от легналото си положение.

— Какво? Къде?

— Не е тук.

С това той изчезна от погледа ми.

Седнах и притеснено се огледах. И докато преди се чувствах задушена от присъствието му, сега внезапното му изчезване сякаш отвори дупка. Бях беззащитна. Уязвима. Когато не се върна до няколко минути, безуспешно се опитах да се върна към книгата, но в крайна сметка се отказах, след като пет пъти прочетох едно и също изречение.

Все още си исках обяда, обадих се и поръчах достатъчно голяма пица, така че да има и за Картър. Не бе най-блестящата ми идея, знаех, че ще се наложи да отворя вратата. Когато го направих, очаквах отвън да има цяла армия от нефилими. Вместо това открих насреща си просто едно разнасящо пици момче с отегчен вид, което ми поиска петнайсет долара и седем цента.