Сънища за богове и чудовища

Както може и да се очаква, той не обясни всичко това на Яил. Предпочиташе да съдейства за всяка сричка, да има контрол върху всяко изречение. Към руския посланик например: Някой има ли дъвка ? Дъхът ми е ужасен.

Или пък към американския държавен секретар: Нека запечатаме с целувка нашата крепка дружба.

Ето това щеше да е страшна веселба.

Но той някак успя да се удържи, защото решението - да унищожи Яил или да му помогне -щеше да има необратими и мащабни последици, стигащи далеч отвъд представите на самия император.

О, доста далеч отвъд.

- Ще си получиш оръжията - каза Разгут. - Но трябва да действаме предпазливо, господарю. Това е свободен свят и не може да го командваш с армията си. Трябва да направим така, че доброволно да ни дадат каквото искаме.

- Да дадат на мен каквото аз искам - поправи го Яил.

- Разбира се, че на теб - тутакси се съгласи Разгут. - Всичко е за теб, господарю. Твоите оръжия, твоята война и недосегаемите стелиани, които пълзят пред теб.

Сте лианите. Те щяха да са първата мишена на Яил и това го караше отсега да предвкусва удоволствието. Разгут не знаеше какво е разпалило особената омраза на императора към тях, но причината нямаше значение, а единствено резултатът.

- Каква наслада ще е този ден. - Той се усмихваше престорено, умилкваше се. Прикри присмеха си и вътрешно възликува, защото, о, той знаеше разни неща, да, и да, хубаво беше да си

този, който знае нещата. Единственият, който знае.

Разгут беше разкрил тайните си веднъж, един-единствен път, на онзи, чиято жажда за познание го беше превърнала в товарно магаре на осакатения ангел. Изил. Изненада се колко му липсва дъртият просяк. Навремето той беше добър и със светъл ум, но Разгут го съсипа. А какво друго беше очаквал този човек: нещо срещу нищо?! От учен той се превърна в безумец, от професор - в осквернител на гробове, такава му била съдбата, но все пак получи каквото искаше, нали? Познание, по-голямо дори от това, което би могъл да му предаде самият Бримстоун, защото даже дъртият дявол не знаеше това. Разгут помнеше нещо, забравено от всички останали.

Потопът.

Потресаващ и потресаващ и потресаващ за вечни времена.

Неслучайно беше забравен. Паметта беше пренаредена. Опразнена. Някой се беше добрал до спомените и ги беше пратил на боклука. Но не и тези на Разгут.

Изил, дъртият глупак, се опита да разкаже това на огненоокия ангел, който се спусна при тях в Мароко. Акива му беше името и той носеше стелианска кръв, но не владееше стелианското познание, това беше ясно от пръв поглед, а и отказваше да слуша. „Мога да ти разкажа много нещо - крещеше Изил. - Тайни! За твоя вид. Разгут знае истории...“