Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Стив се замисли над отговора си.
— Не знам как точно да го кажа.
— Кажи го както искаш. Стреляш, за да убиеш.
— Тогава официалният отговор е „не“. Не в очите на Федерацията. Ние сме възпитани да мислим за вас като по-низши от животните; че е наш дълг да ви изтрием от лицето на земята. Но…
— Но какво?
— Сега, след като срещнах теб и Кадилак, вече не съм съвсем сигурен в това. Аз съм… ами… объркан. Искам да кажа, ти говориш като… истински човек.
Мистър Сноу изхихика.
— Благодаря.
— И Кадилак… ако не обръщаш внимание на цвета на кожата му…
— … изглежда като истински човек. Да, разбирам проблема. Няма значение. — Мистър Сноу потупа Стив по рамото. — Сигурен съм, че и ти ще го разбереш. — Той се изправи, тръгна си, после се обърна. — Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че Плейнфолк са потомци на хората от Старото време… че са били с прави крайници, мнозина с кожа със същия цвят като твоята?
Стив реши, че е време да стане дипломатичен, и каза:
— След като те срещнах, бих казал, че всичко е възможно.
Мистър Сноу се засмя непринудено.
— Наистина си умен. Далеч ще стигнеш.
Докато гледаше как Мистър Сноу се отдалечава, Стив определено почувства, че старият летописец и неговият наследник очевидно го будалкат. Винаги се беше гордял, че е с една крачка по-напред в играта, и сега беше раздразнен, че стои в неведение. Мистър Сноу беше умен. Стив си помисли, че както той можеше да „предскаже“ някои малки събития няколко секунди преди те да станат, тези двама мюти може би също притежават някакви средства да научават какво минава през ума му — като например твърдото му намерение при първа възможност да избяга. Може би на това се дължеше развеселеното изражение, с което Мистър Сноу го беше слушал. От друга страна, беше възможно те просто да се радват на неговата компания въпреки факта, че той не беше направил никакъв опит да им се подмазва. Стив беше останал жив, но по природа той не беше подлизурко. Досега грубоватият му подход даваше резултат. Те, изглежда, нямаха нищо против прямотата, дори всъщност като че ли я поощряваха.
В резултат от това и напълно в разрез с възпитанието си Стив откри, че очаква с нетърпение ежедневните разговори, които мютите наричаха „бъбрене“. Почти не можеше да го признае пред себе си, но по някакъв странен начин беше започнал да ги обича. Това не беше, както толкова често в миналото, пресметнат акт на измама; чувството беше съвсем искрено. Той все още гледаше на тях като на малко повече от примитивни уродливи диваци, които вонят като сметище от ниво А, но те водеха свободен начин на живот, който беше пълна противоположност на строго структурираната програма за развитие, по която беше протичал неговият живот във Федерацията още от първия му ден. Психиката му на трекер беше раздвоена. Едната част се дразнеше от липсата на дисциплина и строга организация, отблъсната от чуждоземния начин на живот; другата отстъпваше пред коварните примамки на съществуването над земята.
Въпреки годините на втълпяване в него се събуди някакъв отдавна забравен инстинкт; той реагираше — както при първия си самостоятелен полет — на света със синьото небе. Досега несъмнено бе водил привилегирован живот. Още не беше длъжен да си търси храна или да готви върху открити огньове при проливен дъжд или снежна буря. Грижеха се за него, хранеха го и откакто беше свален, на племето не се беше налагало да защитава територията си. В сравнение с Федерацията това, образно казано, си беше райски живот.
Но имаше и нещо друго.
Голямото откритие, което беше направил Стив като пленник на М’Кол, беше спокойствието. В ума му се беше настанило едно почти наркотично спокойствие. Имаше шум, но той идваше от естествени източници: на вятъра в дърветата, на течащата вода; говор и песни; живи звуци; детски смях, плач, утешаване с успокояващ шепот; музика от дървени свирки, вибриращи ноти, които висяха във въздуха и създаваха смущаващ резонанс.
Такъв прост инструмент и все пак съвсем непознат във Федерацията, където цялата музика се произвеждаше електронно и с изключение на блекджека беше под пълен контрол на Първото семейство. Но преди всичко в Плейнфолк нямаше караници; нямаше патрули; очите и ушите не бяха непрекъснато атакувани от вдъхновяващи видеокасети — и все пак, въпреки пълната липса на агитация от някакъв централен управляващ орган, имаше пълно единство на целта, сътрудничество по време на нужда без никакъв явен знак на дисциплина.