Паметта на Истанбул

– Добре е, много е добре! – отвърна преди всички моята пъргава любима. – Когато снощи Демир каза, че е добре, много не му повярвах, но сега го видях със собствените си очи!

Зарадвах се, че Бахтияр се оправя, но още повече че Евгения вече е изоставила всякаква официалност и се обръщаше по име към Демир и на „ти“ – към моите приятели.

– Вътре ли е? И аз да го видя тоя пакостник! – пошегувах се аз, отправяйки се към къщата.

– Вечер не е в стаята, пускам го в хола. А, и ако не те затруднява, спри вече тая музика... Малко да си поприказваме...

Бахтияр ме позна още щом влязох през вратата – и взе да издава приятелски звуци, нещо средно между скимтене и лаене. Светнах и го видях – лежеше в кучешката колибка, в края на редичката от празни телени клетки точно пред широкия прозорец. Вдигна глава и понечи да стане, но не успя. Приближих се и го погалих по козината.

– Здрасти, Бахтияр? Какво ново-вехто? Как си, момчето ми?

Гледаше ме с благодарните си кафяви очи.

– Добре си, добре! – заговорих му отново, чешейки го лекичко по жълтата козина. – И този път прескочи трапа, нехранимайко!

Понечи да излае в знак на съгласие, но отново не успя.

– Стой мирно, стой, не се уморявай! Почини си още малко! Колкото повече спиш, толкова по-бързо ще се оправиш!

Сякаш разбрал какво му казвам, протегна огромната си глава върху лапите и се приготви за сън, но продължи да ме гледа с приз­нателни очи чак докато не изгасих лампата и не затворих вратата след себе си.

Докато си миех лицето в банята, усетих, че се усмихвам. Забелязах някакъв светъл лъч върху умореното ми лице. Май бях щастлив. Може би за да не изгубя това си усещане за щастие, бързо влязох в хола, спрях музиката и се върнах в градината. Щом прекрачих прага, веднага ме лъхна миризмата на рибна скара, надвила и анасоновата миризма на ракията. Демир беше започнал да сервира първите готови риби. Странно, но вместо лаврака, за който говори снощи, сервираше по три малки жълти рибки... Не бях сигурен и го попитах:

– Това кефалчета ли са?

Демир се намуси, сякаш го бях обидил.

– Не е кефал, барбуна е! Барбуна! Като не идваш на корабчето, вече не ги и различаваш...

Седнах на стола и с любопитство заразглеждах рибите съвсем отблизо. Щом се извадят, носовете им моментално се втвърдяват, а устите им стигат чак до очите, а под тях имат три люспи. И да не съм излизал дълго време в морето, пак нямаше да забравя тази тяхна особеност, която ги отличаваше от кефалите.

– Наистина са барбуни! Откъде ги намери?

Йекта се захили тържествуващо.

– От рибарите...

– Ами нали уж щяхте вчера да излизате с корабчето за риба?

– Ами излязохме, но къде ще намериш барбуни в откритите води при Къналъада? Хванахме пет лаврака, слава тебе боже, а барбуните ги купих днес по обед от рибаря Шериф. Скоро дошъл от Измир, закле се, че са пресни...

– Изглеждат пресни – потвърди Евгения, докосвайки с вилица рибата в чинията си. – Хайде, да ви е сладко!