Изневяра в рамките на приличието

— Разбира се, че си тръгна. Ти какво си помисли, че ще остане да живее при мен ли? — засмя се мама.

Аз мълчах потиснато.

— Остави ти телефона си. Сто телефона — и стационарни, и мобилни, и всякакви. Нареди, щом се появиш, да му се обадиш веднага. Моментално.

— Защо мълчиш, мамо? Защо си мълчиш? — злобно съсках аз в слушалката.

Мама набързо ми продиктува стоте телефона, които бяха само четири. Два служебни, един мобилен и един домашен. Аз гледах листчето с телефоните на Костя и се опитвах да се успокоя. Но не беше толкова лесно. Тресеше ме като от малария.

— Успокой се, винаги съм знаела, че ще се върне — галеше ме по главата Динка.

— Нима? А преди друго говореше — заядох се аз. — Ами ако просто съм му потрябвала за нещо? Да му подпиша някакви документи.

— Вие нямате съвместно имущество. Какви документи ще подписваш? — опитваше се да ме вразуми Динка.

— Може просто да иска да се разведе.

— Да бе, и какво му пречи да го направи без теб? В кой век живееш?! През тази година, ако искаше, можеше пет пъти да се е развел с тебе. „Несъответствие в характерите, нямаме общо домакинство, не знам къде живее." И готово. На третия път те развеждат. Изобщо не му е трябвало да ходи до Петльово и да си лекьосва белия панталон. Сигурно е скъп.

— Наистина. Тогава какво? — нерешително мрънках аз. Имах нужда някой да ме прасне с весло по главата. Може би това щеше да ми помогне да дойда на себе си. Само че наоколо нямаше и помен от весло.

— Слушай, защо не вземеш да му се обадиш и да разбереш? — направи предложение приятелката ми. От което аз моментално се разтреперих като лист.

— Може би е късно — изложих, писукайки последните си аргументи аз.

— Късно ли? Девет и половина е. Да не си полудяла?

— Да! Да! И трябва да взема някакво хапче и да потъна в тежък сън — суетях се аз.

— Ами тогава ще му се обадя аз. Кой е домашният му номер? Ало, Костя? Здравей, обажда се Дина Дудикова. Помниш ли ме? Това е хубаво. Тук при мен седи и се тресе от страх една известна и на двама ни особа. Да й дам телефона ли? Ето, давам й го. — Тя ми тикна слушалката в лицето. Аз замрях и не можех да пророня и звук. Тогава Динка (ама че кобра) извика в слушалката:

— Тук е, но е онемяла.

А аз чух гласа на Костя, както винаги спокоен и делови.

— Полина?

— …

— Слушай, какви са тия детинщини? Там ли си?

— …

— Трябва да поговорим. Да се видим. Вече цял месец те търся.

— Защо? — едва чуто попитах аз. Защото с цената на титанични усилия се удържах да не се разплача.

— Разговорът не е за телефон. Може ли да дойда при теб?

— Ами… Тук е Дудикова — възразих аз, защото знаех отношението му към нея.

— В тая ситуация ще понеса всичко, не само твоята церберка с глава на счетоводител — почти с усмивка отговори той.