Изневяра в рамките на приличието

— Да бе! Сега ми е само до нова кола. Глупачка! Сега той няма да вземе от мен пари за нищо на света. Има данъчен акт за двеста хиляди долара и е заплашен, че машинациите му ще станат известни на собствениците. Как мислиш дали му е до моите седем хиляди долара.

— Не — казах аз.

И пак зачакахме. Преговорите траяха две седмици. Петруша ту изчезваше, ту продънваше телефона на Динка от звънене, като предлагаше да й опрости дълга, включваше и дълга към целулитната докторка (на нея й дължеше три хиляди), а на моменти предлагаше и пари отгоре. Динка му отговаряше вяло, отказваше да се види с него и мимоходом пускаше по някоя реплика, че на неща като предлагане на подкуп, уговорки с данъчен инспектор и оправдание пред собствениците е готова само за любимия си шеф в Right Way Ecology.

— Сам прецени, защо да се замесвам? Ти какъв си ми? Случаен познат и нищо повече. А това, за което ме молиш, си е направо за затвора. Да ти кажа ли кой е членът от Наказателния кодекс. И колко години дават?

— Няма нужда — уморено отказа Петруша.

И най-накрая настана мигът, в който той, след като ни поизпоти достатъчно, както се казва, узря.

— Докога ще ме мъчиш?! — с чувство възкликна Динка, като видя отново познатия номер на екрана на мобилния си.

— Виж, Дина, ние с теб се разбирахме много добре. Преди.

— Именно. Преди. А след това, Пьотр Исмаилович, Вие твърдо отказахте да ми влезете в положението. Да не мислите, че съм забравила? — със садистично удоволствие му напомни Динка за тяхната караница.

— Признавам. Не бях прав. Доволна ли си?

— Аз ли? Ако трябва да съм честна, не съм доволна. Мисля, че си вършех работата безупречно, никога не Ви бях разочаровала, а Вие ме изхвърлихте на улицата, без да Ви мигне окото…

— Господи, само ако знаеш колко съжалявам сега за това! — възкликна той.

Аз седях до нея и слушах воплите му от слушалката, която Динка любезно беше доближила до мен.

— Лъже! — безгласно промълви Динка, като ме гледаше изразително в очите. Аз кимнах.

— Стореното, сторено, вече не може да се върне назад — философски каза тя на глас.

— Че защо? Нима толкова много харесваш новата си работа? Нали помниш колко е хубав нашият колектив?

— И какво?

— Ами върни се!

— А дългът? — уточни Динка, като едва се сдържаше да не заподскача до тавана от радост.

— За какво говориш? Върни се и всичко ще бъде забравено, а разписките ще бъдат скъсани.

— Стига бе! Не е зле — подсвирна Динка. — Но има един проблем. Макар че, благодаря за предложението. Ще си помисля.

— Какво има да му мислиш? — паниката на Петруша беше толкова осезаема, сякаш беше при нас в стаята. — Приеми!

— Нали разбираш, работата за западна фирма е много престижна. Има задгранични командировки. Срещи с чужденци. Може и да се омъжа. А и заплатата е по-висока, отколкото при вас. Е, истина е, че се работи от ранни зори до късна вечер, но ти знаеш, че аз не се плаша от работа.

— Знам, знам, ти си чудесен специалист — нареждаше Петруша.