Основа [bg]

Тя се сгуши в мен, сграбчи косата на тила ми. Сълзите… все така се стичаха, а сърцето ми се пръскаше от мъка при всяко движение на гърдите й. Никога през живота си не се бях чувствал толкова безполезен. Исках да поправя стореното, да й помогна да се почувства по-добре, но просто не знаех как.

Кити беше толкова силна през цялото време, но ако дори за една секунда си бях мислил, че то не я съсипва, значи бях пълен идиот. Знаех какво се случва. Просто се надявах, не, молех се, белезите и раните да са само физически. Защото тях можех да залича — можех да ги излекувам. Не бях в състояние да залича това, което кървеше в съзнанието й, но поне можех да опитам. Бих направил всичко, за да прогоня болката от нея.

Не знам колко време измина, преди тя да се успокои, преди сълзите да спрат и дишането й да се успокои, преди най-после да потъне в дълбок сън. Минути? Часове? Не знаех.

Завих я и се излегнах до нея, притискайки топлото й тяло. Тя не помръдна. Бе положила лицето си върху гърдите ми; галех косите й с надеждата, че милувката ще стигне до съзнанието й и ще успокои съня й. Знаех, че тя обича да си играя с косите й. Беше нещо незначително, но в момента не можех да направя друго.

В един момент и аз се унесох. Не исках да заспя, но умората от последните шест часа надделя. Явно съм спал няколко часа — когато се събудих слънчев лъч вече се процеждаше през процепа между завесите.

И Кити не беше до мен.

Примигнах бързо и се надигнах на лакти. Тя седеше на ръба на леглото, облечена с тениската и долнището, които й донесох вечерта. Косата й се спускаше по гърба. Вълнистите кичури потрепнаха, когато обърна лице към мен.

— Не те събудих, нали?

— Не. — Прочистих гърло и огледах стаята, леко замаян. — Кога се събуди?

Тя сви рамене.

— Преди малко. Часът е малко след десет.

— Толкова късно?

Потърках вежда и седнах.

Тя извърна поглед. Разглеждаше лентата на джапанките си. Лицето й бе зачервено.

— Извинявай за снощи. Не исках да те обливам със сълзи.

— Ей — приближих се бързо, прегърнах я и се притиснах към нея. — Имах нужда от втори душ. Беше по-як от първия.

Тя се засмя.

— Съсипа ти настроението, нали?

— Нищо не съсипва настроението ми, когато съм до теб, котенце. — Погалих косата й и я пригладих зад ушите й. — Как се чувстваш сега?

— По-добре — каза тя и вдигна поглед.

Очите й бяха червени и подпухнали.

— Мисля… Мисля, че имах нужда да поплача.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя навлажни притеснено устни и започна да върти връхчетата на косата си. С радост забелязах гривната с опал на тънката й китка.

— Аз… случиха се доста неща.

Сдържах дъха си. Не смеех да мръдна, тъй като знаех, че понякога й е трудно да говори. Тя имаше навика да таи в себе си хиляди гадости. Най-накрая поклати глава и се усмихна.