Основа [bg]

Деймън сигурно бе видял още някого, защото раменете му се отпуснаха и отстъпи встрани.

— Ами влизайте.

Парис пристъпи в стаята с широки, уверени крачки. Хвърли бърз поглед към пистолета в ръката ми.

— Хубава тениска.

Сведох поглед, тъй като бях забравила, че носех тениска с надписа за извънземната магистрала.

— Благодаря.

После влезе Арчър, свеж и чист. Въобще не приличаше на човек, прекарал нощта, тичайки из пустошта. Съмнението ми разцъфна като плевел. Той погледна Деймън.

— Да не ви прекъсваме?

Деймън присви очи и затвори вратата.

— Какво става?

Арчър бръкна в джоба си и извади стъклена кутия. Подаде я на Деймън.

— Ето го вашия ЛХ-11. Прецених, че честта се пада на теб. — Той ме изгледа. — Ще ме застреляш ли, Кейти?

— Може би — прошепнах аз, но свалих оръжието и седнах на ръба на леглото. — Къде беше?

Арчър свъси вежди, а Парис огледа с отвращение стаята.

— Имах тежка нощ, тъй като трябваше да отклоня половината армия от следите ви. А когато потеглих към срещата с вас, срещнах този приятел.

— Не бих го нарекъл приятел — отсече Деймън и застана до мястото, на което седях.

Парис сложи ръка на сърцето си.

— Наскърбяваш ме.

Деймън се усмихна презрително и каза по-тихо.

— Можеш да оставиш оръжието, котенце.

— О! — Изчервих се. Оставих пистолета на масата. После се обърнах към Арчър. — Дължим ти благодарност за… за всичко.

Чаках и Деймън да се включи. Тъй като не го направи, го сритах в крака.

— Благодаря — измънка той.

Арчър се ухили. Това може би беше първият път, в който го виждах да се усмихва. Изненадах се колко млад изглежда всъщност.

— Нямаш представа колко се радвам го чуя от теб, Деймън.

— Мога да си представя.

— Наистина — намесих се аз. — Благодарим ти. Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти.

Той кимна.

— Не го направих само заради вас.

— Обясни — настоя Деймън.

Парис изпръхтя и със скок се тръсна на бюрото. Добре че то не се строши, та да смачка изгладените му панталони.

— Наистина ли си мислите, че на Арчър му е приятно да бъде идеалният пример за поведение на основа?

— Предполагам, че не. — Деймън седна до мен. — Може би и на Люк не му е било приятно.

Парис вдигна рамене.

— А аз предполагам, че на теб не ти е било приятно да създаваш мутанти по цял ден.

— Но пък Нанси просто те обожаваше! — Арчър скръсти ръце. — Беше любимият й луксианец. Колко хора превърна в мутанти за краткото време, в което беше там? Повече, отколкото който и да било луксианец.

Деймън се стегна.

— Това няма нищо общо. Защо ни помагаш и защо си с Парис?