Основа [bg]

Навън извадих ключа от джоба си и чак след като свих зад ъгъла, приех образа, който Кити познаваше.

Тя чакаше там, където я бях оставил, облегната на стената, гърбът й оставаше в сянка. Умница. Обърна се и приглади косата си с ръце.

— Как мина?

— Чудесно — бръкнах в чантата. — Взех ти нещо.

Тя наклони глава.

— Преносима баня?

— По-добро. — Извадих плюшеното извънземно. — Напомни ми за теб.

Прозвуча кратък дрезгав смях. Тя взе играчката и усетих как гърдите ми се стягат. Дори не си спомнях последния път, когато я бях чул да се смее.

— Прилича на теб — каза тя. — Ще го нарека Ди Би.

— Страхотен избор. — Сложих ръка на рамото й. — Хайде, нека влезем в стаята. Банята те чака.

Тя притисна Ди Би към гърдите си и въздъхна.

— Нямам търпение.

Стаята не беше толкова неприветлива, колкото очаквах. Наскоро бе почистена, а миризмата на освежител и чисти чаршафи беше сравнително приятна. Двойното легло бе приготвено за спане. Срещу него бе разположено бюро, а върху него имаше телевизор, който изглеждаше така, сякаш щеше да предава зле по всяко време на денонощието. До телевизора беше сбутана масичка.

Оставих покупките на масата и огледах банята.

Имаше хавлии, сапун и основните необходими принадлежности, което беше добре, тъй като бях забравил да купя. Върнах се в стаята и заварих Кити права; все още притискаше Ди Би към себе си. Реших, че е много сладка, когато е мръсна, потна и изцапана с кръв, макар да беше смешно, а и странно.

— Нали може да се изкъпя първа? — попита тя. — Защото се шегувах. Няма да те пребия.

Искрено се засмях.

— Влизай в банята, преди да съм те набутал там.

Тя сбръчка носле и постави Ди Би на леглото така, сякаш извънземното възнамеряваше да погледа телевизия. После остави пистолета на нощното шкафче.

— Ще бъда бърза.

— Къпи се спокойно.

Тя се поколеба за миг. Понечи да каже нещо, но се отказа. Хвърли ми поглед и изчезна в банята. Душът изсъска светкавично. Усмихнах се.

Взех торбичката, извадих телефона за еднократна употреба и отворих пакета. Беше зареден за сто минути. Исках да звънна на сестра си и брат си, но беше рисковано да го направя толкова скоро. Оставих телефона и погледнах през прозореца. Виждаха се и пътят, и паркингът — просто идеално.

Докато надничах зад червените завеси, се питах колко време е нужно на Арчър, за да ни намери, и дали въобще щеше да го направи. Съдбата на Арчър не ме вълнуваше, колкото и гадно да звучеше. Не че не оценявах какво бе направил за нас, но просто не можех да се притеснявам и за друг. Успяхме да избягаме. И никога нямаше да се върнем там. Бих избил цяла армия, бих опустошил цял град, бих потопил света в хаос, само и само да предпазя Кити от онова място.