Каин и Авел [bg]

— Наистина съм възхитен, Авел, от онова, което видях. Имаш стил, истински стил, какъвто търся. Голям глупак е Елзуърт Статлър, трябваше да те наеме незабавно.

Младежът се взря в мъжа отсреща. Беше червендалест, с двойна брадичка, явно никой не му беше казвал, че има сух режим, а празните чинии по масата обясняваха защо шкембето му виси като превтасало тесто. Но нито името, нито лицето говореха нещо на Авел. В обичайна обстановка младежът знаеше биографията на всички, седнали на трийсет и седем от общо трийсет и деветте маси в салон „Едуард“. Този ден господин Лерой попадаше сред непознатите от останалите две маси.

Южнякът продължи:

— Не съм от мултимилионерите, които, дойдат ли в „Плаза“, държат на всяка цена да седят на ъгловата маса.

Авел го зяпна смаяно. Средният посетител нямаше откъде да знае относителните достойнства на различните маси.

— Но и аз не мога да се оплача. Всъщност някой ден и моят най-хубав хотел сигурно ще мери ръст с „Плаза“.

— Не се и съмнявам, уважаеми господине — отвърна полякът колкото да печели време.

Лерой, Лерой, Лерой. Името не му говореше нищо.

— Но да си дойдем, синко, на думата. Най-големият хотел в моята верига има нужда от нов заместник-директор, който да отговаря за ресторантите. Ако това те вълнува, заповядай след работа в стаята ми.

Той даде на Авел голяма релефна визитна картичка.

— Благодаря ви, господине — каза младежът и погледна картичката: „Дейвис Лерой. Верига хотели «Ричмънд», Далас“.

Отдолу бе написан и девизът: „Някой ден хотел във всеки щат“. Името пак не му говореше нищо.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим — рече добродушният тексасец с карираното сако.

— Благодаря, господине — повтори Авел.

Усмихна се на Мелани, чиито зелени очи бяха все така студени, и се върна при Сами, който продължаваше да брои с наведена глава бакшишите.

— Да си чувал, Сами, за хотелска верига „Ричмънд“?

— То оставаше да не съм чувал. Навремето брат ми беше помощник-сервитьор в един от тях. Май са осем-девет, всичките в Юга, собственост са на един шантав тексасец, вече не му помня името. Защо питаш? — рече оберкелнерът и го изгледа подозрително.

— Ей така, без причина — излъга Авел.

— А, знам те аз теб, не правиш нищо без причина. Та какво искаха на седемнайсета маса?

— Оплакват се от шума в кухнята. Разбирам ги хората.

— Тоя какво иска, да го сложа на терасата ли? Да не би да се мисли за Джон Д. Рокфелер?

Авел остави Сами да си брои парите и да си мърмори и разчисти възможно най-бързо масите. След това се качи в стаята си и се зае да проверява що за верига е „Ричмънд“. Звънна тук-там и научи достатъчно — любопитството му бе задоволено. Оказа се, че веригата е частна и се състои от общо единайсет хотела, най-внушителният и луксозен от които бе „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с триста четирийсет и две стаи. Авел реши, че няма какво да губи, ако навести господин Лерой и Мелани. Провери в коя стая е отседнал господин Лерой — осемдесет и пета, една от хубавите малки стаи. Яви се в четири без нещо и с разочарование установи, че Мелани вече не е с баща си.